Тъмните им костюми имитираха неговия. Палмър беше привикнал с благоговението в свое присъствие. Инвеститорите на финансовата му групировка го смятаха за месианска фигура, чиято проницателност за обратите на пазара ги бе обогатила. Но привържениците му в неговото „Общество“… те щяха да го последват и в ада.
Днес Палмър се чувстваше ободрен и стоеше само с помощта на махагоновия си бастун. Складът на бившата фирма за опаковки бе почти празен. Стоунхарт груп го използваше понякога за склад на превозни средства, но днешната му стойност се изразяваше в старомодния подземен крематориум, с достъп през голямата като на пещ врата в стената.
До членовете на „Общество Стоунхарт“ имаше подвижна носилка с изолационен пашкул върху нея. Там застана господин Фицуилям.
— Някакви проблеми? — попита Палмър.
— Никакви, Председателю — отвърнаха четиримата. Двамата, които приличаха на д-р Гудуедър и д-р Мартинес, връчиха фалшифицираните си акредитиви на ЦКБ на г-н Фицуилям.
Палмър погледна през прозрачния пашкул грохналата фигура на Джим Кент. Прегладнялото за кръв тяло на вампира се беше съсухрило като фигура на демон, издялана от залиняла бреза. Мускулите и кръвоносната му система прозираха под разкапалата се плът, освен при издутото и почерняло гърло. Очите му бяха отворени и гледаха от кухините върху изпитото му лице.
Палмър изпита съчувствие към този прегладнял до вкаменяване вампир. Знаеше какво е едно тяло да жадува за просто поддържане, докато душата страда и умът чака.
Знаеше какво е да бъдеш предаден от собствения си създател.
Самият Елдрич Палмър се бе озовал на границата на избавлението. За разлика от жалкия окаяник, Палмър бе на ръба на пълното освобождение и безсмъртие.
— Унищожете го — каза той, след което отстъпи назад, докато подкарваха пашкула към отворената врата на крематориума и предадоха тялото на пламъците.
Пътуването им до Уестчестър, за да намерят Джоан Лус, третата оцеляла от Полет 753, бе прекъснато от сутрешните новини. Селището Бронксвил беше блокирано от полицията на щата Ню Йорк и екипи на СПРМ поради „изтичане на газ“. Репортажът, записан от новинарски хеликоптер, показваше градчето на зазоряване. Единствените коли на пътя бяха патрулките на щатската полиция. Следващият репортаж показа запечатания вход на сградата на Главния съдебномедицински център. Имаше разсъждения за продължаващите изчезвания в района и за прояви на паника сред местните жители.
Станция „Пенсилвания“ бе единственото място, за което можаха да се сетят, че гарантирано ще има от старомодните улични телефони. Еф застана пред една редица от тях, а Нора и Сетракян се дръпнаха леко встрани като най-обикновени пътници, които просто минават оттам.
Еф разрови списъка с последни повиквания в телефона на Джим, като търсеше пряката мобилна връзка с директор Барнс. Джим навърташе по сто разговора на ден и му отне известно време, докато ги прегледа. Най-сетне Барнс се отзова.
— Наистина ли си мислиш, че ще мине този номер с „изтичането на газ“, Еверет? Колко още смяташ, че ще издържи това, в този ден и в този век?
Барнс разпозна гласа му.
— Къде си, Ефраим?
— Ходил ли си изобщо в Бронксвил? Видял ли си го сега?
— Ходил съм… още не знаем с какво си имаме работа…
— Не знаете! Хайде стига, Еверет.
— Тази сутрин са намерили полицейския участък опразнен. Цялото градче изглежда изоставено.
— Не е изоставено. Още са си там, просто се крият. Скрие ли се слънцето, окръг Уестчестър ще стане като Трансилвания. Това, което ви трябва, са ударни групи, Еверет. Войници. Влизат от къща на къща през цялото село, като в Багдад. Това е единственият начин.
— Не искаме да предизвикаме паника…
— Паниката вече започва. Паниката е подходяща реакция на това нещо и е по-добра от отричането.
— Системите за наблюдение на епидемични синдроми на Здравния департамент на Ню Йорк не дават никакви показания за предстояща епидемия.
— Епидемичният мониторинг е ограничен до посещения в спешните отделения, до амбулаторни прегледи и до аптечни продажби. Нищо от случващото се не се вмества в този сценарий. Целият мегаполис ще тръгне по пътя на Бронксвил, ако не се намесите.
— Искам да знам какво си направил с Джим Кент — каза директор Барнс.
— Отидох да го видя и него вече го нямаше.
— Казаха ми, че имаш нещо общо с изчезването му.
— Какво съм аз, Еверет? Сянката? Аз съм навсякъде едновременно. Аз съм злият гений. Това съм аз, да.