— Не сте от Русия — заговори Сетракян на Фет.
— Само родителите ми и името.
— В Русия ги наричат вурдалаки. Преобладаващият мит е, че човек придобива имунитет от тях, като замеси кръв на вурдалак с брашно и направи от тестото хляб, който трябва да се изяде.
— Действа ли това?
— Като всяко народно лечение. Което ще рече, че съвсем не действа добре. — Сетракян се задържаше далеч вдясно от електрифицираната трета линия. — Тази стоманена пръчка изглежда удобна.
Фет погледна парчето арматура в ръката си.
— Груба е. Като мен, предполагам. Но си върши работата. Също като мен.
Сетракян сниши глас, за да прекъсне ехото в тунела.
— Имам някои други инструменти, които може би ще ви се сторят поне толкова ефективни.
Фет видя маркуча на помпата, с която бяха работили сондьорите. По-нататък тунелът зави и се ушири, и той веднага позна тъмната връзка.
— Тук.
Завъртя лъча на фенера, като го задържа ниско.
Спряха и се заслушаха в капещата вода. Фет обходи пода с лъча си.
— Последния път поставих проследяваща прах. Виждате ли?
В прахта имаше човешки стъпки. Обувки, гуменки и боси крака.
— Кой ходи бос в тунел на метро? — учуди се Фет.
Сетракян вдигна ръката си във вълнената ръкавица. Акустиката на тръбния тунел донесе до ушите им далечни стонове.
— Иисусе Христе… — промълви Нора.
— Лампите ви, моля — изшепна Сетракян. — Включете ги.
Еф и Нора се подчиниха. Мощните ултравиолетови лъчи осветиха тъмното подземие и разкриха безумна вихрушка от цветове. Безброй петна, разплискани по пода, стените, металните огради… навсякъде.
Фет се отдръпна с погнуса.
— Всичко това е…?
— Изпражнения — довърши Сетракян. — Съществата серат, докато ядат.
Фет огледа наоколо с изумление.
— Вампирите не държат на добрата хигиена, предполагам.
Сетракян отстъпваше назад. Този път държеше бастуна-ножница по друг начин, горната половина издърпана на половин педя от долната, оголвайки острото бляскаво острие.
— Трябва да се махнем. Веднага.
Фет се беше вслушал в шума от тунелите.
— От моя страна няма възражения.
Кракът на Еф изрита нещо и той скочи назад, очаквайки да види плъхове. Насочи ултравиолетовата светлина и откри малка купчина предмети в ъгъла.
Бяха мобилни телефони. Над сто, струпани все едно, че просто са захвърлени.
— Ха? Някой е изсипал цял товар мобилни телефони тук — изуми се Фет.
Еф се пресегна и взе няколко от върха на купа. Първите, които опита, бяха изтощени. Третият имаше само мигащо стълбче за живота на батерията. Иконката най-отгоре на екрана показваше, че няма сигнал.
— Ето защо полицията не може да намери всички изчезнали хора по мобилните им телефони — каза Нора. — Всички са под земята.
— Ако съдим по това, повечето са тук — промълви Еф и хвърли телефоните обратно върху купа.
Двамата с Нора забързаха, без да откъсват очи от телефоните.
— По-бързо — подкани ги Сетракян и поведе към изхода на тунела. — Трябва да се подготвим.
Леговището
Беше рано на четвъртата нощ, когато Ефраим се отби до дома си на път за жилището на Сетракян, за да се въоръжат както трябва. Не видя полиция пред блока си, тъй че спря. Рискуваше, но не беше се преобличал от няколко дни. Трябваха му само пет минути. Посочи им прозореца на третия етаж и им каза, че щом влезе вътре, ще спусне щорите, ако всичко е наред.
Прекоси без проблем фоайето на сградата и се качи по стълбището. Вратата на апартамента си завари леко открехната и се спря, за да се ослуша. Отворената врата не му приличаше много на полицейска работа.
Нахлу вътре и извика:
— Кели? — Никакъв отговор. — Зак? — Само те имаха ключове.
Миризмата отначало го разтревожи, докато осъзна, че беше оставената в кошчето за боклук китайска храна от гостуването на Зак… все едно, че беше преди години. Влезе в кухнята да види дали млякото в хладилника все още е добро… и се спря.
Зяпна. Отне му няколко секунди, докато разбере какво вижда.
На кухненския под до стената лежаха двама униформени полицаи.
От вътрешността на жилището му започна монотонен протяжен звук. Бързо се извиси в нещо, наподобяващо писък, хор от неистова болка.