Фет след това отиде до мината, която се беше запалила. Огледа щетата.
— Е, тази проклетия все пак подейства.
— Вижте — каза Сетракян.
В другия край на димящата камера, върху могила, струпана от пръст и смет, лежеше дълъг черен сандък.
Докато Еф и другите двама се приближаваха към него със страха на отделение сапьори, пристъпващи към някакво подозрително устройство, без да са облекли предпазни скафандри, ситуацията му се стори ужасно позната и му отне само миг, докато направи връзката. Беше почувствал абсолютно същото, докато вървеше към затъмнения самолет на страничната писта в началото на всичко това.
Това усещане, че се приближаваш към нещо мъртво и не мъртво. Нещо, дошло от друг свят.
Приближи се достатъчно, за да се убеди, че наистина беше дългият черен „бюфет“ от товарния трюм на Полет 753. Вратите отгоре, пищно резбовани с човешки фигури, гърчещи се все едно, че горят в пламъци и издължените, замръзнали в агония лица.
Огромният ковчег на Господаря, положен тук върху олтар от отломки и смет, под развалините на Световния търговски център.
— Това е — промълви той.
Сетракян посегна към сандъка, почти докосна резбата и дръпна рязко назад сакатите си пръсти.
— От дълго време търся това.
Еф потръпна. Не му се искаше да срещне отново това същество с убийствения му ръст и безмилостна сила. Остана до близката страна, очаквайки всеки момент вратите с трясък да се разтворят. Фет заобиколи на другата страна. Вратите на капака нямаха дръжки. Човек трябваше да пъхне пръст в цепнатината по средата, за да го вдигне. Щеше да е неудобно и трудно да се направи бързо.
Сетракян застана до предполагаемата горна част на сандъка, където трябваше да е главата, с извадената в ръката му дълга сабя. Но лицето му беше мрачно. Еф видя причината в очите на стария мъж и тя го обезсърчи.
Твърде лесно.
Еф и Фет пъхнаха пръстите си под двойните врати и при кимване на „три“ ги дръпнаха. Сетракян се надвеси с лампата и сабята си… и откри сандък, пълен с пръст. Зарови с острието и сребърният връх одраска дъното на огромния сандък. Нищо.
Фет отстъпи назад вбесен и изпълнен с адреналин, който не можеше да потисне.
— Изчезнал е?
Сетракян извади острието и изтупа пръстта на ръба на сандъка.
Отчаянието на Еф беше смазващо.
— Измъкнал се е. — Отдръпна се от ковчега и се обърна към пустата порутена зала, осеяна с избити вампири. — Знаеше, че сме тук. Побягна в системата на метрото преди петнайсет минути. Не може да излезе на повърхността заради слънцето… така че ще остане под земята, докато падне нощта.
— В най-дългата транспортна система в света — каза Фет. — Хиляда и петстотин километра коловози.
Гласът на Еф бе изпълнен с отчаяние.
— Изобщо не сме имали никакъв шанс.
Сетракян изглеждаше изтощен, но не и отпаднал духом. В очите му беше грейнала нова светлина.
— Не унищожавате ли точно така паразитите, господин Фет? Като ги разбудите от гнездото им? Като ги извлечете навън?
— Само ако знаем къде ще се скрият после — отвърна Фет.
— Всички ровещи твари, от плъховете до зайците, не си ли правят нещо като задна врата…?
— Дупка за бягане — кимна Фет. Вече схващаше намека на стареца. — Авариен изход. Хищникът идва от единия край, ти драсваш навън през другия.
Сетракян кимна.
— Вярвам, че накарахме Господаря да побегне.
Нямаха време да унищожат напълно ковчега, затова само го избутаха от олтара му върху могилата от отломки. Преобърнаха го и разсипаха пръстта по пода. Решиха да се върнат по-късно, за да довършат работата.
Връщането през тунелите и до вана на Фет отне още време и още от силите на Сетракян.
Фет паркира на ъгъла от градската къща на Боливар. Пробягаха по слънчевата отсечка до входната му врата, без да крият ултравиолетовите си лампи или сребърните саби. Не видяха никого пред резиденцията в този ранен час и Еф се заизкачва по рамката на скелето пред фасадата. Над накованата с дъски врата имаше кръгло прозорче с номера на адреса. Еф го шибна със сабята си, изби по-големите парчета и разчисти рамката с острието. Взе една от лампите, провря се вътре и се сниши във фоайето.
Синкавата светлина огря две мраморни пантери от двете страни на входа. Откъм подножието на извитото стълбище го изгледа заплашително статуя на крилат ангел.
Тогава го чу и усети: глухото бучене от присъствието на Господаря. „Кели“, помисли си той и мъката стегна гърдите му. Тя трябваше да е тук.