Беше в ръцете на Еф. Знаеше го. Еф стисна сабята в двете си ръце, готов да я промуши в издутия врат на Господаря. Царят вампир го изгледа отгоре с неприкрито презрение, извиси се още повече и вдигна качулката на тъмното си наметало над главата.
— Умри! — изкрещя Еф и се втурна към него.
Господаря се обърна и налетя в стъклените врати към откритото патио. Стъклото се пръсна и загърнатия в наметалото вампир падна и се претърколи по нажежените глинени плочи под убийственото слънце.
За миг замръзна на място, присвит на едно коляно.
Инерцията на Еф го изхвърли през разбитата врата. Спря се и зяпна в загърнатия в наметалото вампир, очаквайки края.
Господаря затрепери, от тъмното наметало на чудовището се издигна дим. Царят вампир се изправи в цял ръст и се сгърчи, обзет сякаш от ужасен пристъп и огромните длани се свиха в зверски юмруци.
Изхвърли с рев наметалото си назад. Древната одежда се смъкна задимяла на плочите. Голото тяло на Господаря се разтресе, искрящата му кожа потъмня сварена, промени се от призрачно бяла в мораво синя, до мъртво черна и сбръчкана.
Сечът от острието на Еф през гърба се сви до тъмночерен белег, изгорен под лъчите на слънцето. Все още треперещ, той се обърна и се взря в Еф, в застаналия на прага зад него Фет и вдигналия се на едно коляно Сетракян. Потресаващо голо, Изчадието изглеждаше призрачно тънко, с гладък безполов скут. Изгорялата черна плът се загърчи от подивелите от болка кръвни червеи.
С възможно най-ужасна усмивка, в присмех към непоносимата болка и дори в триумф, Господаря извърна лицето си към слънцето и от устата изригна предизвикателен вой. Демонско проклятие. След това с изумителна бързина се хвърли от ръба на патиото, плъзна се над ниската стена в края на покрива, спусна се стремглаво по стената на сградата до скелето на третия етаж… и изчезна в утринните сенки на Ню Йорк Сити.
Кланът
В една отдавна изоставена и така и некартирана азбестова мина, пъкъл на няколкостотин стъпки под горите на Пенсилвания, сред мили от заплетени в лабиринт тунели и изкопи, трима Древни на Новия свят разговаряха в катранено черната зала.
Телата им с времето се бяха изгладили като речни камъни, движенията им се бяха забавили до неузнаваемост. Физически не се нуждаеха от външна среда. Телесните им системи бяха еволюирали до максимална ефективност и вампирските им челюсти действаха безукорно. Нощното им зрение бе изключително.
В килиите, вдълбани в западните тунели на владението им, Древните вече започваха да складират храна за зимата. Понякога из мината отекваше писък на пленено човешко същество и кънтеше като животински рев.
Това е седмият.
Въпреки човешкия им облик, не се нуждаеха от жива реч. Движенията им, чак до погледите в пурпурно червените им очи, бяха ужасяващо бавни.
Какво е това нахлуване?
Това е насилие.
Смята ни за стари и немощни.
Съучастник има в това престъпление.
От другите?
Един от Древните на Новия свят се пресегна с ума си над морето към Стария свят.
Не долавям това.
Значи седмият се е съюзил с човек.
С човек срещу всички други човеци.
И срещу нас.
Не е ли ясно вече, че той бе виновникът за Българското клане?
Да. Доказал е многократно готовността си да избива събратята си, когато му се опълчат.
Световната война го разглези ужасно.
Твърде дълго се тъпчеше в окопите. Пируваше в лагерите на смъртта.
А сега е нарушил примирието. Стъпил е на наша земя. Иска целия свят за себе си.
Това, което иска, е нова война.
Ноктестият пръст на най-високия потрепери — необичайно физическо действие за същество, така дълбоко потънало в размисъл, в пълна безметежност. Телата им бяха просто обвивки и можеха да бъдат подменени. Навярно бяха станали самодоволни. Прекалено самоуверени.
Тогава ще го задължим. Не можем да останем повече невидими.
Главният ловец влезе в залата на Древните и изчака да го приемат.
Открих го.
Да. Той се опита да се върне у дома, както правят всички същества.
Ще бъде нашият ловец на слънце. Няма друг избор.
В една заключена килия в западния тунел Гюс лежеше в несвяст и сънуваше своята майка… без да съзнава грозящата го гибел.