Той залитна назад през вратата и рухна на пода заедно с момчето, което го стискаше здраво, впито в шията му и възседнало гърдите му. После започна дърпането. Извличането. Изсмукването. Пресушаването.
Марк се опита да проговори, опита се да изкрещи, но думите се съсириха в гърлото му и го задавиха. Беше парализиран. Пулсът му се промени и се накъса, а той не можеше да издаде и звук.
Гърдите на момчето се притиснаха в неговите и той почувства немощното туптене на сърцето му — или на нещо друго — срещу своето. Докато кръвта се източваше от тялото му, Марк усети, че пулсът на момчето се ускорява и става по-силен — тутуп-тутуп-тутуп — достигайки до неистов галоп на границата на пълната наслада.
Жилото на момчето се удебели, докато се хранеше и бялото на втренчените в жертвата му очи се обагри във виненочервено. Извиваше методично кривите си костеливи пръсти през косата на Марк. Стягаше хватката над плячката си…
Останалите нахлуха през вратата. Нахвърлиха се над улова и заразкъсваха дрехите му. Докато жилата им пронизваха плътта му, Марк усети как тялото му се променя. Не се отпускаше, свиваше се. Вакуумно сплескване, подобно на изсмукана до дъното кутия със сок.
В същото време го съкруши воня, която нахлу в носа и очите му като облак амоняк. Усети как нещо измокря гърдите му. Топла течност, подобно на току-що сварена супа. Ръцете му, стиснали тялото на малкия демон, внезапно потънаха в гореща влага. Момчето се беше изпуснало. Дефекираше върху Марк, докато се хранеше… въпреки че екскрементите изглеждаха повече химични, отколкото човешки.
Проклета болка. Цялото му тяло, върховете на пръстите му, гърдите му, мозъкът му. Натискът върху шията му секна и Марк увисна като ярка бяла звезда от изгарящо страдание.
Нийва открехна съвсем леко вратата, за да се увери, че децата най-после са заспали. Кийни и Одри Лус лежаха в спални чували на пода до леглото на внучка ѝ Нарушта. През повечето време децата на Лус се чувстваха добре. Все пак Нийва беше единствената им бавачка още откак Кийни бе на четири месеца… Но тая вечер и двете се разплакаха. Липсваха им креватчетата. Искаха да разберат кога най-после ще може да се приберат у дома, кога ще ги върне Нийва. Себастиен, дъщеря ѝ, непрекъснато питаше колко още ще чакат, докато полицията дойде и потропа на вратата им. Но не идването на полицията тревожеше Нийва.
Себастиен беше родена в Америка, изучена в Америка, щампосана с американска арогантност. Нийва водеше дъщеря си до Хаити веднъж в годината, но това не беше родния ѝ дом. Отхвърляше старата родина на майка си и остарелите ѝ обичаи. Отхвърляше старото знание, защото новото бе толкова бляскаво и чисто. Но това, че Себастиен изкарваше майка си суеверна глупачка, бе повече, отколкото Нийва можеше да понесе. Особено откакто бе изложила на риск собственото си семейство, като на своя глава спаси тези две разглезени, но все още поддаващи се на оправия деца.
Въпреки че бе възпитана като римокатоличка, дядо ѝ по майчина линия беше вуду-шаман и селски бокор. Тоест нещо като хунган или свещеник. Някои им викаха вещери, защото правеха магии и от двата вида — и бели, и черни. Макар да бе твърдял, че носи голям аш (сиреч обладаваше голяма духовна сила) и често да се кичеше с лековити зомби-астрали, тоест с духове, затворени в амулети от неодушевени предмети, никога не бе пристъпвал към най-черното изкуство. Не бе съживявал мъртвец, не бе вдигал зомби от мъртво тяло с отпътувала душа. Никога не беше правил такива неща, защото казваше, че твърде много уважава тъмната страна. Обясняваше, че прекрачването на тая адска линия е пряко предизвикателство към лоа — духовете на вудуто. Те пък бяха нещо като светците или ангелите и действаха като посредници между човека и безразличния му Създател. Обаче бе участвал в ритуали, един вид провинциален екзорсизъм, в които поправяше злините, сторени от безразсъдни хунган, а тя го беше придружавала. И беше виждала лицата на неумрелите.
Когато през онази първа нощ Джоан се затвори в луксозно обзаведената си спалня, дето беше хубава като хотелските стаи в Манхатън, които Нийва беше чистила след пристигането си в Америка, а стоновете ѝ най-сетне секнаха, бавачката надникна, за да я провери. Очите на Джоан изглеждаха мъртви и отнесени, сърцето ѝ биеше бясно, чаршафите бяха подгизнали и вмирисани на пот. Възглавницата ѝ беше оцапана с белезникава изкашляна кръв. Нийва се беше грижила за болни и умиращи и още щом видя Джоан Лус разбра, че работодателката ѝ я поглъща не просто болест, а зло. Точно тогава взе децата и избяга.