— Господи, Гейб, изкара ми акъла! — Топлата му усмивка угасна, щом Гейб застана на прага и впи погледа си в него. Синкавата светлина на телефона беше коса и смътна, но кожата на Гейб изглеждаше тъмна, а очите му — обагрени с червено. Беше облечен в тънък черен халат без риза отдолу. Ръцете му висяха изпънати и не поздрави мениджъра си нито с дума, нито с жест. — Какво става, човече? — Дланите и гърдите му бяха зацапани. — Да не си прекарал нощта в сандък с въглища?
Гейб просто се стоеше на прага, а огледалата го умножаваха до безкрайност.
— Ужасно вониш, човече — заговори Руди, вдигнал ръка пред носа си. — В какво си се забъркал, по дяволите? — Усети странна топлина, лъхаща от Гейб. Насочи телефона си в лицето му. Очите изобщо не реагираха на светлината. — Много дълго не си махал грима си, пич.
Викодинът започваше да действа. Банята с насрещните огледала се разтегли като изваден от калъф акордеон. Руди раздвижи светлината на телефона си и цялото помещение затрептя.
— Виж, човече — заговори Руди, изнервен от липсата на реакция. — Ако си се надрусал здраво, мога да мина и друг път.
Опита се да се шмугне покрай Гейб и да излезе, но певецът не се отдръпна встрани. Отново опита, но той отново не отстъпи. Руди се дръпна назад и задържа светлината на телефона си върху стария си клиент. — Гейб, човече, какво по…?
Тогава Боливар разтвори халата си. Разпери широко ръцете си като крила, преди да пусне дрехата да се свлече на пода.
Руди ахна. Цялото тяло на Гейб беше сиво и мършаво, но това, което го втрещи, бяха слабините му.
Бяха обезкосмени и гладки като на кукла. Гениталиите му липсваха.
Ръката на Гейб запуши здраво устата му. Руди се опита да се отскубне, но много късно. Видя, че устните на Боливар се разтварят в усмивка… а после тази усмивка помръкна, докато нещо подобно на бич се затърчи в устата му. На треперливата светлина на телефона, докато се опитваше да набере цифрите 9-1-1, видя разгъващото се навън жило. От двете му страни едва забележими издатъци се издуваха и свиваха като две гъбести торбички плът, обкръжени от подобни на хриле цепки, които се отваряха и затваряха.
Руди видя всичко това в мига преди жилото да се изстреля в шията му. Телефонът му падна на пода на банята под ритащия му крак, а бутонът за започване на разговор така и не беше натиснат.
Деветгодишната Джийни Милсъм изобщо не се чувстваше уморена, докато пътуваше към къщи с мама. Гледането на „Малката русалка“ на Бродуей бе толкова страхотно, че май не помнеше да е била толкова будна през целия си живот. Вече наистина знаеше каква иска да стане, като порасне. Никаква учителка по балет повече (след като Синди Вийли си счупи два пръста на краката при онзи пирует). Никаква спортна гимнастика (конят за прескок я плашеше ужасно). Щеше да стане (туш, моля…) Актриса на Бродуей! И щеше да си боядиса косата в коралово червено, и да бъде звездата в „Малката русалка“ в главната роля на Ариел, и в края да направи най-големия и най-изящен реверанс за всички времена, а след оглушителните аплаузи щеше да поздрави младите си театрални почитатели и след представлението да подпише всичките им програми… а след това, през някоя много специална вечер, щеше да си избере най-вежливото и искрено деветгодишно момиченце сред публиката и да го покани да стане нейната ученичка и „най-голямата приятелка завинаги“. Мама щеше да е личната ѝ фризьорка, а тати, който бе останал вкъщи с Джъстин, щеше да ѝ бъде личният мениджър, също като таткото на Хана Монтана. А Джъстин… ами Джъстин щеше просто да си стои у дома и да е такъв, какъвто е.
Така че седеше подпряла брадичка с ръка и се въртеше в седалката си в метрото, набиращо скорост на юг под града. Виждаше се отразена в прозореца и виждаше ярко осветения вагон зад себе си, но светлините примигваха понякога и в едно от тези тъмни примигвания се усети, че се взира в открито пространство при връзката между два тунела. И в този момент видя нещо. Не повече от смътно проблеснал образ на ръба на съзнанието, смущаващ кадър, врязан в иначе монотонен филмов епизод. Толкова бързо, че на съзнателният ѝ деветгодишен ум не му остана време да го обработи. Този образ тя не можа да разбере. Не можеше да каже дори защо избухна в сълзи, които събудиха клюмащата ѝ майка, която седеше до нея толкова хубава в театралното си палто и рокля. Тя я утеши и се опита да разбере кое бе предизвикало плача ѝ. Джийни можа само да посочи прозореца. Останалата част от пътя изкара сгушена под ръката на мама.
Но Господаря я беше видял. Господаря виждаше всичко. Дори — особено — докато се хранеше. Нощното му зрение бе необикновено и почти телескопично. Помагаше му да вижда в различни оттенъци на сивото и засичаше източниците на топлина в сияещо призрачно бяло.