— Много късно. Пак си мъртъв.
Еф знаеше много добре, че за мнозина други мъже в подобно на неговото положение, разводът им беше като че ли колкото с жените им, толкова и с децата. Можеше да плямпат, естествено, колко им липсвали децата и как бившите им жени пречели на отношенията им и прочие, но усилието като че ли хич го нямаше. Един уикенд с децата им се превръщаше в уикенд извън новия им живот на свобода. За Еф тези уикенди със Зак бяха неговият живот. Еф изобщо не беше искал развода. Все още не го искаше. Признаваше, че брачният му живот с Кели е приключил — тя му бе изразила позицията си ясно и недвусмислено — но отказваше да отстъпи от правата си над Зак. Попечителството над момчето беше единственият нерешен проблем, единствената причина все още да остават женени пред закона.
Това бе последният пробен уикенд за Еф според условията, поставени от назначения им от съда семеен съветник. Някъде следващата седмица щяха да интервюират Зак и скоро след това предстоеше окончателното решение. На Еф не му пукаше, че шансът му да получи родителските права, е нищожен. Това беше борба за живота му. „Направи подходящото за Зак“ оформяше основният проблем в усилията на Кели да му внуши чувство за вина, караше го да се съгласи на щедри права на посещение. Но „подходящото“ за Еф бе да държи на Зак. Еф беше извил ръката на правителството на САЩ, работодателя му, за да назначи екипа му тук в Ню Йорк, вместо в Атланта, където бе централата на ЦКБ (Центърът за контрол на болестите), само за да не се разстрои животът на Зак повече, отколкото беше вече сторено.
Можеше да се бори по-твърдо. По-мръсно. Както го беше съветвал многократно адвокатът му. Човекът знаеше триковете в пазарлъците при развода. Една от причините Еф да не може да си го наложи, бе задържалата се в него меланхолия от брачния провал. Другата беше, че Еф таеше много милост в себе си. Онова, което го правеше наистина страхотен лекар, бе същото, което го превръщаше в жалък клиент на бракоразводно дело. Отстъпил беше на почти всички искания и финансови претенции на Кели, поставени от нейния адвокат. Единственото, което искаше, бе повече време насаме с единствения си син.
Който точно в този момент го млатеше с гранатомета.
— Как мога да отвърна на стрелбата ти, като ми изгърмя всичките оръжия? — нацупено запита Еф.
— Не знам. Може да пробваш с ритници?
— Вече разбирам защо майка ти не дава да си имаш гейм конзола.
— Защото това ме превъзбужда, прави ме асоциален и… О, РАЗБИХ ТЕ!
Скалата с жизнения капацитет на Еф спадна до нула.
Точно в този момент мобилният му завибрира и заблъска по картонените кутии като гладен сребрист бръмбар. Вероятно беше Кели, за да му напомни за инхалатора за астмата на Зак. Или просто искаше да провери да не би да е отвлякъл Зак някъде в Мароко или нещо такова.
Еф го повдигна и погледна екрана. Номер А 718, локален. ID на адресанта: летище „Кенеди“ — КАРАНТИНА.
Центърът за контрол и превенция на болестите поддържаше карантинна станция вътре в терминала за международни полети на летище „Кенеди“. Не беше място за задържане или дори за лечение. Само няколко малки офиса и стая за прегледи: пътна станция, обезопасена площ, в която би могло да се идентифицира някое заболяване и може би да се предотврати епидемия сред населението на Съединените щати.
Повечето от работата включваше изолация и преглед на пътници, заболели по време на полет. Понякога това приключваше с диагноза менингококов менингит или остър респираторен синдром.
Офисът беше затворен вечер, а тази нощ Еф не беше на повикване, нито пък го имаше някъде из графика до понеделник сутринта. Беше си разчистил извънредните дежурства няколко седмици предварително, за да си запази уикенда за Зак.
Изключи бутона за вибрация и остави мобилния до кутията с подлучени палачинки. Друг да му мисли.
— Хлапето, дето ми го продаде това — каза на Зак. — Обажда се да ме подразни.
Зак нагъваше поредната кнедла.
— Не мога да повярвам, че имаш билети за Янките и Ред Сокс утре.
— Знам. Добри места при това. До трета база. Бръкнах в колежанския ти фонд за да ги взема, но ей, не се притеснявай — с твоите умения едва ще изкласиш до горния курс.
— Тате.
— Все едно, знаеш колко ме е яд да пъхам и един зелен долар в джоба на Щайнбренер1. Това си е направо предателство.
— Уу, Ред Сокс, давай, Янки!
— Първо ме уби, а сега ме дразниш, така ли?
— Помислих, че като фен на Ред Сокс трябва да си свикнал.
— Това беше…!
Еф награби сина си, ръцете му зашариха по гръдния му кош, където най го беше гъдел и момчето се запревива от смях. Зак укрепваше, в движенията му вече имаше истинска сила. Същото момче, което летеше из стаята, кацнало на раменете му. Закари имаше косата на майка си, песъчливо русия ѝ цвят (оригиналния, като когато се срещнаха за първи път), както и мекотата ѝ. И все пак, за негово удивление и радост, Еф разпознаваше собствените си единайсетгодишни длани, странно провиснали от китките на сина му. Същите широки кокалести длани, които не искаха нищо друго, освен да жулят бейзболната ръкавица, длани, които мразеха уроците по пиано, които не можеха да дочакат, за да сграбчат здраво света на големите. Странно беше да вижда отново тези детски ръце. Вярна беше приказката, че децата ни идват, за да ни заместят. Закари бе като едно съвършено човешко творение. В гените му бе изписано всичко, което бяха някога Еф и Кели един за друг — всичките им надежди, мечти и потенциал. Навярно затова двамата толкова се стараеха, всеки по своя противоречив начин, да направят възможно най-доброто за него. Дотолкова, че мисълта Зак да отрасне под влиянието на интимния приятел на Кели — „готин“ тип, „добро“ момче, но толкова праволинеен, че направо незабележим — държеше Еф буден нощем. Искаше предизвикателства за сина си, искаше вдъхновение, величие! Битката за попечителство над личността на Зак беше предрешена, но не и битката за духа на Зак — за самата му душа.