— Манията за величие, големият ловец на вируси — продължи Мат. — Той е като онези пожарникари, които сами палят пожари, за да станат герои. — Отпусна се тежко в креслото си. — Не бих се изненадал, ако прави всичко това заради теб.
— Заради мен ли?
— Вниманието и какво ли още не. „Виж ме колко съм важен.“
Тя поклати бързо глава все едно, че само ѝ губеше времето с приказките си. Понякога се изумяваше колко много можеше да греши Мат в преценките си за хората.
Звънецът на входната врата иззвъня и Кели се спря сред стаята. Мат скочи от креслото си, но тя първа стигна до вратата.
Беше Еф. Зад него стоеше Нора Мартинес, а зад нея — някакъв стар мъж в дълго палто от туид.
— Какво правиш тук? — попита Кели и огледа бързо улицата.
Еф понечи да влезе.
— Дойдох да се видя със Зак. Да обясня.
— Той не знае.
Еф се огледа из антрето, без изобщо да обръща внимание на застаналия зад прага Мат.
— Горе е и си пише домашното на лаптопа, нали?
— Да.
— Ако има достъп до Интернет, значи знае.
Еф тръгна към стълбището, заизкачва по две стъпала наведнъж и остави Нора на входа с Кели. Нора притеснено си пое дъх.
— Съжалявам, че се натрапихме така…
Кели поклати леко глава и я погледна преценяващо. Знаеше, че става нещо между нея и Еф. За Нора къщата на Кели Гудуедър трябваше да е последното място, където би искала стъпи.
След това насочи вниманието си към стария мъж с дългия бастун с вълчата глава на дръжката.
— Добре. Какво става тук?
— Бившата госпожа Гудуедър, предполагам? — Сетракян подаде ръка с изисканата вежливост на старото поколение. — Ейбрахам Сетракян. За мен е удоволствие да се запознаем.
— За мен също — отвърна Кели изненадана и се озърна колебливо към Мат.
— Той трябваше да ви види. Да обясни — каза Нора.
— Тази малка визита не ни ли прави съучастници в нещо криминално? — попита Мат.
Кели трябваше с нещо да парира грубостта на приятеля си.
— Ще желаете ли нещо за пиене? — обърна се тя към Сетракян. — Чаша вода?
— Господи — въздъхна Мат, — тази вода може да ни струва по двайсет години и на двамата…
Еф седеше на ръба на леглото на Зак, а синът му го гледаше иззад отворения на бюрото си лаптоп.
— Замесих се в нещо, което всъщност не разбирам — заговори Еф. — Но исках да го чуеш от мен. Нищо от това не е вярно. Освен че ме преследват едни хора.
— Няма ли да дойдат да те потърсят тук? — попита Зак.
— Може би.
Притеснен и умислен, Зак наведе очи.
— Трябва да се отървеш от телефона си.
Еф се усмихна.
— Вече го направих. — Потупа заговорнически сина си по рамото. Видя до лаптопа на момчето видеокамерата, която му беше купил за Коледа. — Още ли работиш над онзи филм с приятелите си?
— Вече сме почти на етап редактиране.
Еф вдигна камерата. Беше достатъчно малка и лека, за да се побере в джоба му. — Би ли могъл да ми я заемеш замалко?
Зак кимна.
— Затъмнението ли е, татко? Превръща хората в зомбита?
Еф реагира с изненада, щом осъзна, че истината не звучи много по-правдоподобно от това. Помъчи се да я види от гледната точка на схватливия си и понякога силно интуитивен единайсетгодишен син. А това извлече нещо от дълбокия кладенец на чувствата. Стана и прегърна момчето си. Неловък миг, крехък и красив, между баща и син. Еф го усети с абсолютна яснота. Разроши косата на момчето и повече нямаше нищо за казване.
Кели и Мат си шепнеха в кухнята. Бяха оставили Нора и Сетракян в остъклената зимна градина в задната част на къщата. Сетракян стоеше с ръце в джобовете и съзерцаваше зачервеното небе на ранната вечер, третата от приземяването на прокълнатия самолет. Беше загърбил Нора.
Тя долови нетърпението му.
— Той, такова, има много проблеми със семейството си. След развода.
Сетракян пъхна пръсти в малкия джоб на жилетката си, за да провери за кутийката с хапчетата. Джобът беше до сърцето му и близостта на нитроглицерина до старата помпа като че помагаше. Биеше стабилно, макар и не силно. Колко ли удара още му оставаха? Достатъчно, за да довърши работата си, надяваше се.
— Аз нямам деца — заговори той. — Жена ми, Ана, си отиде преди седемнайсет години и не бях благословен. Човек би предположил, че копнежът за деца заглъхва с времето, но всъщност се задълбочава с възрастта. Толкова много имах да преподам. Но си нямах ученик.
Нора погледна към бастуна му, подпрян на стената до стола ѝ.
— Как… как за първи път се натъкнахте на това?
— Кога открих съществуването им ли имате предвид?
— И се посветихте на това през всички тези години.
Старият мъж помълча за миг, призовавайки спомена.
— Бях младеж тогава. През Втората световна война. Озовах се интерниран в окупирана Полша, противно на всички свои желания, разбира се. Малък лагер, североизточно от Варшава, наречен Треблинка.