Беше съзрял Господаря веднъж, в едно тъмно подземие на друг континент. Не ясно и все пак — достатъчно ясно. Образът така и не беше го оставил.
Нямаше как да го избегне сега. Палмър затвори очи, за да се стегне, а след това ги отвори и се обърна насила. Като да се взре в слънцето с риска да ослепее.
Очите му пропълзяха бавно от гърдите на Господаря към…
… лицето му.
Ужасът. И блясъкът.
Нечестивото. И величавото.
Жестокото. И святото.
Свръхестествен ужас изопна лицето на Палмър в маска на страх, докато ъглите накрая се извиха в триумфална зъбата усмивка.
Съвършената погнуса.
Взря се в лика му.
ГОСПОДАРЯ.
Кели премина бързо през дневната покрай Мат и Зак, които гледаха телевизионните новини, понесла чисти дрехи и кухненски принадлежности.
— Тръгваме — заяви тя, докато тикаше товара в платнената чанта на стола.
Мат се обърна към нея с усмивка, но номерът нямаше да мине този път.
— О, хайде, скъпа.
— Ти слуша ли ме?
— Да. Търпеливо. — Стана от стола си. — Виж, Кели, бившият ти съпруг отново направи неговото си. Хвърли бомба в щастливия ни домашен живот тук. Не можеш ли да го разбереш това? Ако е нещо наистина сериозно, властите щяха да ни кажат.
— О. Да бе. Избраниците ни никога не лъжат. — Отиде до предния шкаф и заизмъква останалия багаж. Държеше и походна чанта с вещи от първа необходимост според изискванията на Службата за бедствия и аварии на Ню Йорк, в случай на спешна евакуация. Беше груба платнена чанта, натъпкана с бутилирана вода и опаковки „Гранола“, ръчно радио „Грундиг“, фенерче „Фарадей“, пакет за първа помощ, 100 долара в брой и копия от важните им документи, прибрани в непромокаема кутия.
— Това с теб е самоизпълващо се пророчество — продължи Мат след нея. — Не разбираш ли? Той те познава. Знае точно кой бутон да натисне. Точно затова двамата не ставахте един за друг.
Кели зарови в дъното на шкафа, изхвърли ядосано две стари тенис ракети и удари Мат по крака затова, че говори така пред Зак.
— Не е това. Вярвам му.
— Него го търсят, Кел. Претърпял е някакъв провал, съсипан е. Всички тези тъй наречени гении по същество са крехки. Като онези слънчогледи, дето все се опитваш да отгледаш покрай задния плет — прекалено големи глави и рухват под собствената си тежест. — Кели изхвърли тежък зимен ботуш и той изхвърча покрай пищяла му, но този път Мат успя да го избегне. — Всичко това е заради теб, нали знаеш? Той е патологичен случай. Не може да се откаже. Цялото това нещо е, за да те държи близо до себе си.
Тя се спря, обърна се на четири крака и се вторачи в него изпод пешовете на връхните дрехи.
— Наистина ли си толкова несхватлив?
— Мъжете не обичат да губят. Не искат да се предадат.
Измъкна се навън и издърпа големия си туристически сак.
— Затова ли сега няма да тръгнеш?
— Няма да тръгна, защото имам да върша работа. Ако мислех, че мога да използвам извинението на смахнатия ти съпруг с края на света и да се отърва от инвертирането на всичко — от пода, до компютрите, щях да го направя, повярвай ми. Но в реалния свят, когато не се появиш в работата си, я губиш.
Тя се обърна, вбесена от ината му.
— Еф каза да заминем. Той никога не се е държал така преди, никога не е казвал такова нещо. Това е реално.
— Това е истерия от затъмнението, говореха за това по телевизията. Някои пощуряват. Ако щях да бягам от Ню Йорк заради всички луди, нямаше да съм тук от години. — Мат посегна да я хване за раменете. Отначало тя понечи да го избута, но после се остави да я задържи за миг. — Ще следя интернет и телевизията, за да видя става ли нещо. Но светът продължава да се върти, нали? За тези от нас с истинска работа. В смисъл… нима просто така ще оставиш класната си стая?
Нуждите на учениците ѝ за миг я разколебаха, но всеки друг и всичко друго беше на втори план след Зак.
— Може би ще прекратят училището за няколко дни. Като си помисля, днес имах доста много необяснени отсъствия…
— Това са деца, Кел. Грип.
— Мисля, че всъщност е затъмнението — каза Зак от другия край на стаята. — Фред Фейлин ми го каза в училище. Всички, дето са гледали луната без очила, са им се сварили мозъците.
— Какъв е този твой интерес към зомбита? — обърна се Кели към него.
— Те са навън. Трябва да се подготвим. Обзалагам се, че дори не знаете двете най-важни неща, които ти трябват, за да преживееш нашествие на зомбита.
Кели го пренебрегна.
— Аз се предавам — каза Мат.
— Мачете и хеликоптер.
— Мачете, хм? — Мат поклати глава. — Според мен ще е по-добре пистолет.
— Грешка — каза Зак. — Мачетето не трябва да го презареждаш.