Мат отстъпи на логиката и се обърна към Кели.
— Това хлапе Фред Фейлин явно добре си учи уроците.
— Момчета, ПИСНА МИ! — Не беше свикнала двамата да са в съюз срещу нея. Във всеки друг момент щеше да се зарадва, че Зак и Мат са тандем. — Зак… говориш глупости. Това е вирус и е реално. Трябва да се махаме оттук.
Мат стоеше насред стаята, докато Кели отнесе празния сак при другите чанти.
— Кей, успокой се, окей? — Извади от джоба ключовете на колата си и ги завъртя на пръста си. — Вземи си вана, поеми си дъх. Бъди по-рационална, моля те. Предвид източника на „вътрешната“ ти информация. — Отиде до входната врата. — Ще ти се обадя по-късно.
Излезе. Кели зяпна в затворената врата.
Зак се приближи до нея леко кривнал глава на една страна, както правеше когато ще попита какво означава смъртта или защо някои мъже се държат за ръцете.
— Какво каза татко за това?
— Той просто… просто иска най-доброто за нас.
Кели потърка чело, за да скрие очите си. Трябваше ли да тревожи и Зак? Можеше ли да стегне багажа му и да тръгне без Мат, залагайки само на думата на Еф? Трябваше ли? И… ако вярваше на Еф, нямаше ли моралното задължение на свой ред да предупреди и другите хора?
Кучката на Хейнсън започна да лае откъм съседната врата. Не обичайното ѝ сърдито джафкане, а тънък лай, който звучеше почти уплашено. Достатъчно изнервящо, за да я накара да отиде в остъкления двор. Видя, че лампата над задния вход е светната.
Скръсти ръце и загледа към двора в очакване на някакво раздвижване. Всичко беше спокойно. Но кучето продължи да лае дори когато г-жа Хейнсън излезе и го прибра вътре.
— Мамо?
Кели подскочи, стресната от допира на Зак и напълно загубила хладнокръвие.
— Добре ли си? — попита Зак.
— Мразя това — промълви тя и го поведе обратно в дневната. — Просто го мразя.
Щеше да стегне багажа. Нейния, на Зак и на Мат.
И щеше да наблюдава.
И да чака.
На трийсет минути северно от Манхатън Роджър Лус шареше с пръсти по своя iPhone в облицования с дъбова ламперия кънтри клуб „Сиваной“, докато чакаше първото си мартини. Беше наредил на шофьора да го остави пред клуба, вместо да го откара направо до дома. Трябваше му малко време за адаптация. Ако Джоан беше болна, както изглежда подсказваше гласовото съобщение от детегледачката, то и децата вероятно щяха да са го прихванали вече и можеше да нагази в истинска бъркотия. Предостатъчна причина да поудължи командировката с още час — два.
Трапезарията с изглед към голф игрището беше съвсем празна в този час за вечеря. Сервитьорът дойде с неговото мартини „три маслини“ на покрития с бял лен поднос. Не беше обичайният сервитьор на Роджър. Този бе мексиканец като тези, които паркираха отпред колите. Ризата му се беше измъкнала отзад и не носеше колан. Ноктите му бяха мръсни. Роджър си отбеляза да поговори с мениджъра на клуба още сутринта.
— Най-после — каза той, докато маслините потъваха на дъното на V-образната чаша за коктейли като мънистени очи, консервирани в оцет. — Къде са всички тази вечер? — попита Роджър с обичайния си кънтящ глас. — Празник ли е, какво? Пазарът да е затворен днес? Президентът да е умрял?
Мъжът сви рамене.
— Къде са всички от редовния персонал?
Сервитьорът поклати глава. Роджър едва сега осъзна, че изглеждаше уплашен.
И го позна. Барманската униформа го беше разсеяла.
— Градинарят, нали? Обикновено подрязваш храстите навън.
Градинарят в барманската униформа кимна изнервено и повлече крака към предното фоайе.
Адски странно. Роджър вдигна чашата си с мартини и се озърна наоколо, но нямаше никой, когото да поздрави или да игнорира, никой, с когото да побъбри за нещата в града. Тъй че след като не срещна ничий поглед, Роджър Лус отпи от коктейла и го преполови на две големи глътки. Питието удари стомаха му и той изпръхтя в отговор. Набоде една от маслините, чукна я по ръба на чашата преди да я пъхне в устата си и я посмука замислено за миг, преди да я сдъвче.
На вградения в дървото над огледалото на бара телевизор със заглушен звук, видя кадри от пресконференция. Кметът, обкръжен от други официални служители с мрачни лица. След това — записан репортаж със самолета от Полет 753 на „Реджис еър“ на пистата на летище „Кенеди“.
Тишината в клуба го накара да се озърне отново. „Къде, по дяволите, са всички?“
Нещо ставаше тук. Ставаше нещо и на Роджър Лус му се губеше какво е то.
Удари още една бърза глътка мартини, после още една, остави чашата и стана. Тръгна към изхода и надникна в пъба отстрани — също беше празен. Кухненската врата беше точно до пъба, тапицирана и черна, с прозорче горе в средата. Роджър надникна вътре и видя бармана/градинар. Беше съвсем сам, пушеше цигара и си печеше стек на грила.