Роджър отиде до входната врата, където бе оставил багажа си. Нямаше ги портиерите да му извикат такси, затова извади телефона си, потърси онлайн, намери най-близкия списък и си поръча кола.
Докато чакаше под високите светлини на навеса за коли пред входа, все още с горчивия вкус на мартини в устата си, Роджър Лус чу писък. Самотен пронизителен вик в нощта, от не много далече. Откъм страната на Бронксвил по-скоро, не от Маунт Върнън. Може би идваше от самото голф игрище.
Изчака, замръзнал на място. Затаи дъх. Заслуша се за още.
Това, което го притесни повече от самия писък, бе тишината, която последва.
Таксито спря. Шофьорът, мургав мъж от Близкия Изток на средна възраст с молив зад ухото, прибра с усмивка багажа на Роджър и подкара.
На дългия частен път от клуба Роджър погледна навън по платното и му се стори, че видя там някого. Прекоси към голфигрището на лунната светлина.
Домът му беше на три минути път. По пътя нямаше други коли, а повечето къщи, покрай които минаха бяха тъмни. Щом завиха на Мидланд, Роджър видя идващ насреща им пешеходец на тротоара — необичайна гледка нощем, особено без кучето, изведено на разходка. Беше Хал Чатфийлд, по-стар негов съсед, един от двамата членове на клуба, препоръчали Роджър още когато с Джоан си купиха къщата в Бронксвил. Хал крачеше странно, с изпънати надолу ръце и облечен в разтворен отпред бански халат, под който се виждаха тениска и боксерки.
Хал се обърна и тръгна към таксито, когато го подмина. Роджър махна с ръка. Когато се обърна да види дали Хал го е познал видя, че Хал тичаше вдървено след него. Шейсетгодишен старец в халат за баня, който се вееше като пелерина зад него, гонеше такси насред улицата в Бронксвил.
Роджър се обърна напред да разбере дали шофьорът също го е видял, но мъжът драскаше нещо на клипборда, докато шофираше.
— Ей. Някаква идея какво става тук?
— Да — отвърна шофьорът с усмивка и леко кимване. Изобщо не беше го разбрал.
Още два завоя и стигнаха до къщата на Роджър. Шофьорът отвори багажника и скочи навън с него. Улицата беше тиха. Къщата му — тъмна като останалите.
— Знаеш ли какво? Изчакай тук. Чакаш? — Роджър посочи встрани до бордюра. — Можеш ли да почакаш?
— Ти плаща.
Роджър кимна. Дори не беше сигурен дали го искаше тук. Имаше нещо общо с усещането, че е много, много сам.
— Имам пари вкъщи. Ти чакаш. Окей?
Роджър остави багажа си в антрето до страничния вход, тръгна към кухнята и извика:
— Ей…
Посегна за ключа на лампата, но щом го щракна, не последва нищо. Виждаше зелената светлина на часовника на микровълновата, тъй че имаше ток. Тръгна пипнешком към кухненския тезгях и заопипва за третото чекмедже да извади фенерчето. Замириса му на нещо гнило, по-силно от остатъците храна, гниещи в кошчето за боклук, а това усили тревогата му и ръката му заопипва по-бързо. Стисна дръжката на фенерчето и го включи.
Обходи с лъча дългата кухня, видя плота в средата, масата зад него, печката и двойната фурна.
— Хей? — извика Роджър отново. Страхът, който долови в гласа си, го засрами и го накара да се задвижи по-бързо. Забеляза тъмни петна по стъклените врати на шкафовете и насочи лъча към онова, което наподобяваше останки от бой с кетчуп и майонеза. Мръсотията го ядоса. После видя обърнатите столове и калните стъпки (стъпки?) по средата на гранитния плот.
Къде беше домакинята, г-жа Гилд? Къде беше Джоан? Роджър се приближи до оплисканото и насочи лъча право нагоре към стъклените врати. За бялото не знаеше… но червеното не беше кетчуп. Не можеше да е сигурен… но си помисли, че прилича на кръв.
Забеляза някакво движение в отражението на стъклото и рязко се обърна с лъча на фенера. Стълбището зад него беше пусто. Осъзна, че току-що беше бутнал сам вратата на шкафа. Не му хареса това, че се оставя въображението да му върти номера, затова затича нагоре по стъпалата, като проверяваше всяка стая със светлината на фенерчето.
— Кийни? Одри?
В кабинета на Джоан намери нахвърляни ръчно бележки, свързани с полета на Реджис еър. Нещо като описание на събития по часове, макар че почеркът ѝ ставаше неразбираем в последните две изречения. Последната дума, надраскана в долния десен ъгъл на листа, гласеше: Хммммммммм.
В тяхната спалня всички постелки бяха разбъркани, а в голямата баня тоалетната беше зацапана с изсъхнало и неизмито от няколко дни повръщане. Вдигна захвърлена на пода кърпа, разтвори я и видя тъмни петна съсирена кръв все едно, че някой беше използвал мекия памучен плат, за да кашля в него.