Изтича надолу по стълбището. Вдигна слушалката на стенния телефон в кухнята и набра 911. Иззвъня веднъж, преди да се включи записа, който го помоли да изчака за оператор. Затвори и набра отново. Едно иззвъняване и същия запис.
Пусна слушалката от ухото си, когато чу някакво тупане от мазето под него. Отвори вратата, за да извика надолу в тъмното… но нещо го спря. Вслуша се и… чу нещо.
Шумолене на стъпки. Не бяха само на един човек. Качваха се нагоре и приближаваха средата на стълбището, където стъпалата се извиваха на деветдесет градуса точно срещу него.
— Джоан? Кийни? Одри?
Но вече отстъпваше заднешком. Удари се в рамката на вратата, после се изниза бързо назад през кухнята, като мина покрай оплисканото по стените и в антрето. Единствената му мисъл бе да се измъкне навън.
Блъсна противоветрената врата и изскочи на алеята. Затича на улицата и завика на седналия зад волана шофьор, който не разбираше английски. Роджър отвори задната врата и скочи вътре.
— Заключи вратите! Заключи вратите!
Шофьорът извърна глава.
— Да. Осем долар и трийсет.
— Заключи проклетите врати!
Роджър погледна назад към алеята. Трима непознати, две жени и мъж, излязоха от антрето и тръгнаха през двора му.
— Тръгвай! Давай! Карай!
Шофьорът потупа с ръка по слота за плащане в преградата между предните и задните седалки.
— Ти плаща, аз кара.
Четирима вече. Роджър зяпна втрещен, когато един познат на вид мъж, облечен в разпрана риза, избута другите настрана, за да се добере пръв до таксито. Беше Франко, градинарят им. Погледна към Роджър през прозореца на пътническата врата. Облещените му очи бяха бели в средата, но зачервени по краищата, венец от влудяващо кървавочервено. Отвори устата си сякаш за да изреве на Роджър… и тогава това нещо излезе навън, шибна се в прозореца точно срещу лицето му и се издърпа назад.
Роджър зяпна. Какво, по дяволите, видях току-що?
Току-що видяното се повтори. Роджър разбра — на подсъзнателно ниво, дълбоко под много пластове страх, паника и лудост — че Франко или това същество навън, доскорошният Франко, не знаеше или беше забравило, или не можеше да прецени свойствата на стъклото. Изглеждаше объркан от прозрачността на това здраво…
— Карай! — изкрещя Роджър. — Карай!
Двама от тях вече стояха пред таксито. Мъж и жена, фаровете осветяваха телата им в кръста. Бяха ги наобиколили всичко на всичко седем или осем, но от съседските къщи идваха други.
Шофьорът извика нещо на своя език, надвесен над клаксона.
— Карай! — изкрещя Роджър.
Вместо това шофьорът посегна към нещо на пода. Издърпа малка чанта колкото тоалетен несесер и дръпна ципа. Изсипа няколко опаковки „Загнът“ преди ръката му да докопа малкия сребрист револвер. Размаха оръжието към предното стъкло и изрева от страх.
Езикът на Франко облизваше стъклото на прозореца. Само дето езикът изобщо не беше език.
Шофьорът изрита вратата.
— Не! — изрева Роджър през стъклото на преградата, но шофьорът вече беше навън. Насочи оръжието зад разтворената врата и откри стрелба със свивания на китката все едно, че мяташе куршумите от ръката си. Още веднъж и още веднъж… Двамата пред колата се огънаха поразени от малокалибрените куршуми, но не паднаха.
Подивял от ужас, шофьорът пусна още два изстрела и единият порази мъжа в главата. Скалпът му изхвърча назад и той залитна и се свлече на земята.
След това друг от тях сграбчи шофьора отзад. Беше Хал Чатфийлд, съседът на Роджър, с провисналия от раменете му син халат.
— Не! — извика Роджър, но много късно.
Хал завъртя шофьора към платното. Онова нещо излезе от устата му и разкъса шията на водача. Роджър видя през прозореца как шофьорът изви нагоре глава и нададе отчаян вой.
Друг се надигна пред колата на светлината на фаровете. Не, не друг… беше същият, когото простреляха в главата. От раната му течеше бяло по едната страна на лицето. Подпря се на колата, но продължи да се изправя.
Роджър искаше да избяга, но беше в капан. Отдясно зад градинаря Франко видя мъж в кафявата риза на куриерската служба и по шорти. Излизаше от съседния гараж, нарамил лопата като бейзболна бухалка.
Раненият в главата мъж се издърпа покрай отворената врата на шофьора и се качи на предната седалка. Погледна към Роджър през пластмасовата преграда и дясната страна на разцепеното му чело се вдигна нагоре. Кълбо от плът и коса. Бяла слуз лъсна по брадичката и челюстта му.
Роджър погледна назад през рамо тъкмо в мига, в който куриерът замахна с лопатата. Изтрещя в задния прозорец и остави дълга драскотина в армираното стъкло, а светлината от уличните лампи блесна в плъзналите като паяжина пукнатини.