— Тук горе! — извика припряно Нора от горния етаж.
Ан-Мари Барбур се беше свлякла до седнало положение на пода между нощната си масичка и леглото. Беше мъртва. Между краката ѝ лежеше стенно огледало, което бе разбила в земята. Беше избрала най-дългото, най-приличащото на кама парче и го бе използвала, за да пререже радиалната и улнарната артерии на лявата си ръка. Прерязването на китката е един от най-малко ефективните начини за самоубийство, със степен на успех по-малко от 5 процента. Поради тясната повърхност на долната част на ръката и тъй като е възможно срязване само на едната китка, смъртта настъпва бавно. Дълбокият срез прекъсва нерви, което прави тази ръка безполезна. Методът е изключително болезнен и заради това — успешен само при дълбоко депресирани или луди.
Ан-Мари Барбур се беше срязала много дълбоко. Прерязаните артерии, както и дермисът, бяха издърпани назад и оголваха двете кости при китката. Свитите пръсти на обездвижената ѝ длан стискаха окървавена връзка за обувки, на която бе окачен ключ с цилиндрична глава, очевидно предназначен за катинар.
Изтеклата ѝ кръв беше червена. Все пак Сетракян извади огледалото си със сребърния гръб и го поднесе под ъгъл към извърнатото ѝ надолу лице, просто за всеки случай. Никакво замъгляване, образът беше истински. Ан-Мари Барбур не беше превърната.
Сетракян бавно се изправи, притеснен от това развитие.
— Странно.
Еф застана над нея така, че клюмналото ѝ надолу лице с още изписаните на него объркване и умора, се отрази в парчетата натрошено стъкло. Върху нощното шкафче имаше рамка със снимки на малко момче и момиче. Еф забеляза втъкнатия между тях сгънат лист от бележник. Издърпа го, спря се за миг с листчето в ръката, след което го разгъна внимателно.
Почеркът ѝ беше разтреперан и някак детински. Бе писала с червено мастило също като подчертаното в кухненската Библия.
— „На моя прескъп Бенджамин и скъпата ми Хейли“ — зачете той.
— Недей — прекъсна го Нора. — Не го чети. Не е за нас.
Беше права. Еф огледа страницата за по-съществена информация…
— Децата са със сестрата на бащата, в Джърси, в безопасност… — Продължи надолу до последния пасаж и им прочете само това: — „Толкова съжалявам, Ансел… този ключ, който държа, не мога да използвам… вече зная, че Бог те е прокълнал, за да накаже мен, отхвърлил ни е и двамата сме прокълнати. Ако моята смърт ще изцери душата ти, нека Той да я има…“
Нора се наведе, посегна за ключа и издърпа окървавената връзка от безжизнените пръсти на Ан-Мари.
— Така… къде е той?
В този момент чуха гърлен стон, който почти можеше да мине за ръмжене. Беше животински, гърлен, онзи излизащ дълбоко от гърлото рев, който може да издаде същество с нечовешки глас. И идваше отвън.
Еф отиде до прозореца. Погледна към задния двор и видя големия сайвант.
Излязоха мълчаливо в двора и застанаха пред стегнатите с верига врати на сайванта. Вслушаха се.
Стържене отвътре. Гърлени звуци, тихи и задавени.
После вратите изтрещяха. Нещо се блъсна в тях. Изпитваше веригата.
Нора държеше ключа. Погледна да види дали някой друг го иска, след което сама пристъпи към веригата, пъхна ключа в катинара и плахо го завъртя. Ключалката изщрака и веригата се освободи.
Вътре — тишина. Нора повдигна катинара от халките, Сетракян и Еф стояха готови зад нея — старият мъж вадеше сребърната сабя от дървената ѝ ножница. Тя започна да развива веригата. Промушваше я през дървените дръжки… очакваше всеки момент вратите с трясък да се разтворят…
Но нищо не се случи. Нора издърпа последната намотка и отстъпи назад. Двамата с Еф включила ултравиолетовите лампи. Старецът беше преградил вратите с насоченото напред оръжие, тъй че Еф вдиша за кураж, пресегна се за дръжките и отвори.
Вътре беше тъмно. Единственото прозорче беше затулено с нещо, а отварящите се навън врати блокираха повечето светлина, която идваше от верандата на къщата.
Изтекоха няколко бездиханни мига, докато различат очертанията на нещо, присвито в тъмното.
Сетракян пристъпи напред и се спря на две крачки от отворената врата. Като че ли показваше сребърното си оръжие на обитателя на сайванта.
Съществото нападна. Връхлетя с бяг към Сетракян, скочи към него и старият мъж бе готов със сабята си… но тогава веригата на нашийника се изпъна и рязко дръпна съществото назад.
Сега го видяха. Видяха лицето му. Хилеше се и венците му бяха толкова бели, че в началото им се стори, че оголените зъби продължават чак догоре и в челюстта. Устните му бяха побелели от жажда, а онова, което бе останало от косата му, бе побеляло при корените. Стоеше присвито на четири крака върху ложе от пръст, със здраво стегнат метален нашийник около врата, впит в плътта му.