— Това ли е мъжът от самолета? — каза Сетракян, без да откъсва очи от него.
Еф се взря. Това същество беше като демон, погълнал мъжа на име Ансел Барбур и наполовина приел формата му.
— Беше той.
— Някой го е хванал — каза Нора. — Оковал го е тук. И го е заключил.
— Не — промълви Сетракян. — Сам се е оковал.
Тогава Еф разбра как са били пощадени жена му и децата му.
— Стойте назад — предупреди професорът.
И точно в този момент вампирът отвори устата си, нападна и жилото изплющя към Сетракян. Старият мъж не трепна, след като вампирът не можеше да го достигне въпреки дългото му толкова стъпки жило. Гнусният израстък се прибра безсилно назад, провисна над брадичката на изчадието и се загърчи около отворената уста като сляпо розово пипало на някакво излязло от морските дълбини създание.
— Иисусе Боже… — промълви Еф.
Вампирът Барбур побесня. Надигна се на задницата си и засъска към тях. Невероятната гледка стъписа Еф и той си спомни за камерата на Зак в джоба си, подаде лампата си на Нора и извади рекордера.
— Какво правиш? — попита Нора.
Заопипва за бутона за включване и хвана съществото в обектива. После с другата си ръка дръпна предпазителя на пистолета и го насочи към звяра.
Туфф-щрак. Туфф-щрак. Туфф-щрак.
Еф изстреля три сребърни игли от пистолета за гвоздеи и инструментът с дългата цев заблъска в рамото му при отката. Парчетата метал се забиха в тялото на вампира, нажежиха се в болния мускул и изтръгнаха хриплив болезнен вой, който го накара да се огъне напред.
Еф продължи да снима.
— Стига — каза Сетракян. — Нека проявим милост.
Вратът на звяра се изду, когато той се напъна от болката. Сетракян повтори рефрена си за меча, кънтящ на сребро… след което посече отдясно през вампирския врат. Тялото рухна, ръцете и краката затрепериха. Главата се изтъркаля и спря, очите примигаха няколко пъти, жилото се загърчи като посечена змия и след това замря. Бяла течност избликна от ствола на врата и смътно задимя в хладния нощен въздух. Капилярните червеи се плъзнаха в пръстта като плъхове, бягащи от потъващ кораб в търсене на нов съд.
Нора задържа вика, надигащ се от гърлото ѝ, с ръка на отворената си уста.
Еф зяпна в погнуса, забравил да гледа през визьора.
Сетракян отстъпи назад, насочил върха на сабята надолу. Белите пръски задимяха по сребърното острие и закапаха на тревата.
— Там отзад. Под стената.
Еф видя дупката, изровена под задната стена на сайванта.
— Още нещо имаше тук с него — каза старецът. — Нещо изпълзя навън. Измъкна се.
От двете страни на улицата се нижеха къщи. Можеше да е всеки от обитателите им.
— Но никаква следа от Господаря.
Сетракян поклати глава.
— Не е тук. Може би е следващият.
Еф погледна навътре в сайванта, мъчейки се да открои кръвните червеи на светлината на лампите в ръцете на Нора.
— Да вляза ли да ги облъча?
— Има по-безопасен начин. Червената туба на задния рафт?
Еф погледна.
— Тубата с бензина?
Сетракян кимна и Еф веднага разбра. Покашля се и вдигна отново пистолета за гвоздеи. Натисна два пъти спусъка.
Превърнатият в оръжие инструмент бе точен от това разстояние. Горивото заклокочи от пробития метален съд и потече от дървения рафт долу в пръстта.
Сетракян разтвори лекото си горно палто и измъкна кутийка кибрит от джоба в хастара. С много крив пръст извади дървена клечка, драсна по фосфора на кутийката и вдигна оранжевия пламък в нощта.
— Господин Барбур е избавен.
После хвърли вътре запаления кибрит и сайвантът изригна.
Мат прехвърли цяла лавица фактури за детско облекло, след което прибра в калъфа на колана си скенера за баркодове — инвентарния му пистолет — и пое надолу по стълбището, за да закуси. Инвентаризирането след работно време всъщност изобщо не беше толкова лошо. Като складов уредник на „Сиърс“ го компенсираха за извънработното време и му го добавяха към редовните му часове през седмицата. А останалата част от мола беше затворена и заключена, охранителните решетки бяха спуснати, което означаваше никакви клиенти, никакви тълпи. И не беше длъжен да носи вратовръзка.
Взе асансьора до стоковия склад, където бяха най-добрите автомати за закуски. Връщаше се между щандовете за бижута на първия етаж и хапваше желирани „Чъкълс“, когато чу нещо откъм същинския мол. Отиде до широката метална решетъчна врата и видя един пазачите да пълзи по пода през три щанда оттам.
Пазачът държеше ръката си на гърлото все едно, че се давеше или беше лошо ранен.