Старият мъж се подпря на бастуна и погледна отново нагоре към тъмната сграда, преди да се отдръпне.
— Не. Нямаме друг избор, освен да изчакаме. Да научим нещо повече за тази сграда и за собственика ѝ. Като начало, може да ни помогне да разберем в какво се въвличаме.
Дневна светлина
Първото спиране на Василий Фет на следващата сутрин беше пред една къща в Бушвик, недалече от квартала, в който бе отраснал. Обажданията за оглед напоследък постъпваха отвсякъде, обичайното дву-триседмично чакане на ред почти се бе удвоило. Василий все още довършваше графика си от миналия месец и бе обещал на този човек, че днес ще се отбие при него.
Спря зад един сребрист „Сейбъл“ и извади екипировката си от задницата на пикапа, дългия метален прът и фокусническата си количка с капани и отрови. Първото нещо, което забеляза, бе водната вадичка, течаща по пътеката между двете неизмазани къщи. Чист муден поток като от спукана водопроводна тръба. Не толкова вкусно като мътнокафявата канална вода, но предостатъчно, за да напои цяла колония плъхове.
Един прозорец на мазе беше счупен и запушен с парцали и стари кърпи. Можеше да е просто авария или дело на „нощни водопроводчици“ — нова порода крадци на мед, които свиваха тръби, за да ги продават на скрап.
Сега двете къщи бяха собственост на банката, благодарение на лошите ипотеки, които бяха ударили финансово собствениците им, загубили имотите си за просрочване. Василий имаше среща с мениджъра на имотите. Вратата на първата къща се оказа отключена. Той почука и извика за поздрав. Надникна в първата стая преди стълбището и огледа первазите на дюшемето за урина и изпражнения. От един прозорец висеше счупена полусмъкната щора и хвърляше коса сянка по изкорубения дървен под. Но мениджърът го нямаше.
Василий беше твърде закъсал с времето, за да остане да чака тук. Освен натоварения график с поръчки не бе успял да поспи като хората предната нощ, а искаше и да се върне тази сутрин до строежа при Световния търговски център, за да поговори с някой от отговорниците. На перилото над третото стъпало на стълбището намери метален клипборд с лепнати визитки на него. Името на фирмата на картичките съвпадаше с поръчката му.
— Хей! — извика той отново, след което се отказа. Реши така или иначе да се заеме с работата и намери вратата за мазето. Долу беше тъмно — рамката на счупения прозорец, която бе видял отвън, беше запушена — а електричеството отдавна беше изключено. Съмняваше се, че дори има лампа, завинтена във фасунгата на тавана. Остави ръчната си количка, открехна вратата и заслиза с металния прът в ръката си.
Стълбището зави наляво. Първо видя чифт мокасини, след това — облечени в жълто-кафяв клин крака. Оказа се мениджърът на имота, седнал отпуснат до каменната стена, с клюмнала на една страна глава и с отворени, но замъглени очи.
Василий беше влизал в достатъчно изоставени къщи, в достатъчно гадни квартали, за да налети без да помисли на свлеклия се до стената мъж. Огледа от долното стъпало, докато очите му се приспособят към тъмното. В мазето нямаше нищо особено, освен двете парчета срязани медни тръби, лежащи на пода.
Вдясно от стълбището беше основата на комина, свързан с пещта, която изхвърляше дима през него. Видя четири пръста, свити около хоросановата мазилка в по-далечния ъгъл на комина.
Някой се беше присвил там. Криеше се и го дебнеше.
Беше се обърнал, за да се върне по стъпалата и да извика полиция, когато видя как светлината при завоя на стълбището изчезна. Вратата беше затворена. От някой друг горе на стъпалата.
Първият му подтик бе да побегне и той направи точно това. Втурна се назад от стълбището и право към комина, зад който се криеше онзи с мръсната ръка. С нападателен вик замахна с металния прът по кокалчетата на пръстите и натроши костта в мазилката.
Без да обръща внимание на болката, нападателят бързо се изправи пред него. От наркотиците е, помисли си Василий. Оказа се момиче, не повече от петнайсетгодишно, цялото оцапано с кръв по гърдите и около устата. Всичко това Василий видя в един замъглен миг, докато тя се хвърляше срещу него с невероятна бързина и още по-невероятна сила. Блъсна го здраво в отсрещната стена, въпреки че беше наполовина по-ниска от него. Издаде някакъв животински хрип, а когато отвори устата си, от нея се разгъна шантаво дълъг език. Обутият в ботуш крак на Василий мигновено я изрита нагоре, блъсна я в гърдите и я събори на пода.
Чу слизащи по стъпалата стъпки и осъзна, че няма да може да спечели боя в тъмното. Вдигна металния прът към запушения прозорец, закачи натиканите там парцали, изви и ги дръпна надолу. Паднаха като отпушен бент, с порой от светлина вместо вода.