Обърна се в мига, в който очите ѝ се разшириха от ужас. Лежеше изцяло в правоъгълника от слънчева светлина. От тялото ѝ изригна нещо подобно на вой в предсмъртна агония, след което изведнъж се смъкна, смачкано и димящо. Беше точно както си представяше, че ядрената радиация ще действа над хора — изпича ги и ги разпада едновременно.
Всичко стана почти мигновено. Момичето — или каквото беше там — остана да лежи изсъхнало върху мръсния под на мазето.
Василий зяпна. „Ужас“ дори не беше точната дума. Забрави напълно за слизащия по стъпалата, докато непознатият не нададе стон, реагирайки на светлината. Мъжът заотстъпва назад, препъна се в тялото на уредника, възвърна си равновесието и тръгна към стълбището.
Василий се съвзе навреме и притича под стълбището. Замушка с металната пръчка между дъските, спъна го и накара да се изтъркаля на пода. Заобиколи с вдигнатия прът, докато мъжът се изправяше на крака. Кафявата му преди кожа бе покрита с болнави жълтеникави петна. Устата му се отвори и Василий този път видя, че подаващото се от нея не беше език, а нещо много по-лошо.
Удари го през устата с арматурното желязо. Ударът завъртя мъжа и го смъкна на колене. Василий се пресегна и го спипа за тила, както щеше да спипа съскаща змия или побеснял плъх, задържайки онази уста по-далече от себе си. Погледна през рамо към светлия правоъгълник, в който се вихреше прахта от разпадналото се момиче. Усети как типът пред него се напъва и се мъчи да се изтръгне. Замахна още веднъж с пръта по коленете на съществото и го затика напред към светлината.
Полуделият от страх Василий Фет осъзна, че иска да го види отново. Убийствения номер на светлината. С ботуша в кръста на другия го изрита с все сила в слънцето… и видя как мъжът изведнъж се прекърши и рухна, разкъсан от изгарящите лъчи, а после се разпадна на прах и пара.
Лимузината на Елдрич Палмър спря пред склад в един буренясал индустриален парк, недалече от стария хиподрум „Акведукта“. Палмър пътуваше в скромен кортеж, след колата му се движеше втора празна лимузина в случай, че неговата се развали, а след нея трето возило — приспособен черен минибус, който всъщност представляваше частна санитарна кола, оборудвана с машината му за диализа.
Отстрани на склада се отвори врата, за да пропусне колите и се затвори зад тях. За да го поздравят го чакаха четирима членове на „Общество Стоунхарт“, малка група от могъщия му международен инвеститорски конгломерат, Стоунхарт груп.
Г-н Фицуилям отвори вратата на Палмър и той излезе пред изпълнените им с благоговение погледи. Аудиенцията с Председателя бе рядка привилегия.
Тъмните им костюми имитираха неговия. Палмър беше привикнал с благоговението в свое присъствие. Инвеститорите на финансовата му групировка го смятаха за месианска фигура, чиято проницателност за обратите на пазара ги бе обогатила. Но привържениците му в неговото „Общество“… те щяха да го последват и в ада.
Днес Палмър се чувстваше ободрен и стоеше само с помощта на махагоновия си бастун. Складът на бившата фирма за опаковки бе почти празен. Стоунхарт груп го използваше понякога за склад на превозни средства, но днешната му стойност се изразяваше в старомодния подземен крематориум, с достъп през голямата като на пещ врата в стената.
До членовете на „Общество Стоунхарт“ имаше подвижна носилка с изолационен пашкул върху нея. Там застана господин Фицуилям.
— Някакви проблеми? — попита Палмър.
— Никакви, Председателю — отвърнаха четиримата. Двамата, които приличаха на д-р Гудуедър и д-р Мартинес, връчиха фалшифицираните си акредитиви на ЦКБ на г-н Фицуилям.
Палмър погледна през прозрачния пашкул грохналата фигура на Джим Кент. Прегладнялото за кръв тяло на вампира се беше съсухрило като фигура на демон, издялана от залиняла бреза. Мускулите и кръвоносната му система прозираха под разкапалата се плът, освен при издутото и почерняло гърло. Очите му бяха отворени и гледаха от кухините върху изпитото му лице.
Палмър изпита съчувствие към този прегладнял до вкаменяване вампир. Знаеше какво е едно тяло да жадува за просто поддържане, докато душата страда и умът чака.
Знаеше какво е да бъдеш предаден от собствения си създател.
Самият Елдрич Палмър се бе озовал на границата на избавлението. За разлика от жалкия окаяник, Палмър бе на ръба на пълното освобождение и безсмъртие.
— Унищожете го — каза той, след което отстъпи назад, докато подкарваха пашкула към отворената врата на крематориума и предадоха тялото на пламъците.