— От моя страна няма възражения.
Кракът на Еф изрита нещо и той скочи назад, очаквайки да види плъхове. Насочи ултравиолетовата светлина и откри малка купчина предмети в ъгъла.
Бяха мобилни телефони. Над сто, струпани все едно, че просто са захвърлени.
— Ха? Някой е изсипал цял товар мобилни телефони тук — изуми се Фет.
Еф се пресегна и взе няколко от върха на купа. Първите, които опита, бяха изтощени. Третият имаше само мигащо стълбче за живота на батерията. Иконката най-отгоре на екрана показваше, че няма сигнал.
— Ето защо полицията не може да намери всички изчезнали хора по мобилните им телефони — каза Нора. — Всички са под земята.
— Ако съдим по това, повечето са тук — промълви Еф и хвърли телефоните обратно върху купа.
Двамата с Нора забързаха, без да откъсват очи от телефоните.
— По-бързо — подкани ги Сетракян и поведе към изхода на тунела. — Трябва да се подготвим.
Леговището
Беше рано на четвъртата нощ, когато Ефраим се отби до дома си на път за жилището на Сетракян, за да се въоръжат както трябва. Не видя полиция пред блока си, тъй че спря. Рискуваше, но не беше се преобличал от няколко дни. Трябваха му само пет минути. Посочи им прозореца на третия етаж и им каза, че щом влезе вътре, ще спусне щорите, ако всичко е наред.
Прекоси без проблем фоайето на сградата и се качи по стълбището. Вратата на апартамента си завари леко открехната и се спря, за да се ослуша. Отворената врата не му приличаше много на полицейска работа.
Нахлу вътре и извика:
— Кели? — Никакъв отговор. — Зак? — Само те имаха ключове.
Миризмата отначало го разтревожи, докато осъзна, че беше оставената в кошчето за боклук китайска храна от гостуването на Зак… все едно, че беше преди години. Влезе в кухнята да види дали млякото в хладилника все още е добро… и се спря.
Зяпна. Отне му няколко секунди, докато разбере какво вижда.
На кухненския под до стената лежаха двама униформени полицаи.
От вътрешността на жилището му започна монотонен протяжен звук. Бързо се извиси в нещо, наподобяващо писък, хор от неистова болка.
Вратата на апартамента му се затръшна. Еф рязко се обърна към нея.
Там стояха двама мъже. Или, по-скоро, две същества. Двама вампири.
Еф го разбра моментално. Стойките им, бледата кожа.
Единия не го познаваше. В другото същество разпозна оцелелия Боливар. Изглеждаше много мъртъв и много опасен. И много гладен.
В този момент Еф усети още по-голяма опасност, дебнеща в стаята. Защото не тези две привидения бяха източникът на монотонния звук. Цяла вечност и само миг му отне да извърне глава през рамо към дневната.
Гигантско същество, облечено в дълго тъмно наметало. Ръстът му обхващаше цялото жилище, до тавана и повече, вратът му бе извит така, че да гледа надолу към Еф.
Лицето му…
Еф се замая. От свръхчовешкия ръст на създанието стаята изглеждаше малка, караше го да се чувства нищожен. Краката му се подкосиха от гледката, докато се обръщаше, за да се втурне към вратата за коридора.
Съществото вече беше пред него, между него и вратата, запушило единствения изход. Все едно, че Еф изобщо не беше се обърнал, а самият под се бе завъртял. Другите двама вампири с обикновен човешки ръст се бяха озовали от двете му страни.
Съществото се приближи. Надвисна над Еф. Загледа го отгоре.
Еф падна на колене. Самото присъствие на това гигантско създание беше парализиращо. Не по-различно, отколкото ако бе понесъл физически удар.
Хмммммммммммм.
Еф усети това. Както усещаш музика на живо в гърдите си. Кънтежа в мозъка ти. Извърна очи към пода. Беше парализиран от страх. Не искаше да види повече лицето му.
Погледни ме.
Отначало Еф повярва, че това същество го души с мозъка си. Но това, че не можеше да си поеме дъх, бе плод на чистия ужас, на паниката, пронизала самата му душа.
Вдигна съвсем леко очи. Разтреперан видя пеша на наметалото на Господаря, след това продължи да гледа нагоре до дланите в краищата на ръкавите. Бяха отвратително бледи, без нокти и нечовешки големи. Пръстите бяха с еднаква дължина, всичките — прекомерно дълги, освен средния пръст, който бе дори по-дълъг и по-дебел от другите… и извит в края като нокът на хищна птица.
Господаря. Тук за него. Щеше да го превърне.
Погледни ме, свиньо.
Еф го направи. Вдигна главата си все едно, че нечия ръка стисна брадичката му.
Господаря го гледаше отгоре, където главата се беше извила под тавана. Стисна страните на качулката с огромните си ръце и я смъкна от черепа. Главата беше обезкосмена и безцветна. Очи, устни и уста бяха с един и същи цвят, размито и сиво като протрит лен. Носът му беше изронен като на похабена от вятър и дъжд древна статуя, само издутина от две черни дупки. Гърлото му пулсираше в жадно подобие на учестен дъх. Кожата бе толкова бледа, че чак прозрачна. Под плътта, като замъглена карта на древна и потънала в руини земя, се виждаха вени, по които вече не течеше кръв. Вени, които пулсираха в червено. Кръжащите кръвни червеи. Капилярни паразити, кръжащи под прозрачната плът на Господаря.