Сетракян кимна.
— Като всички нас.
— Виждал си го преди. Това същество. Господаря.
— Да.
— Опитал си се да го убиеш.
— Да.
— Не си успял.
Сетракян примижа, взрян сякаш в миналото.
— Не бях подготвен подходящо. Няма да пропусна отново.
Фет държеше предмет с форма на фенер и с шип в края му.
— Едва ли — каза той. — Не и с този арсенал.
— Някои от тези сглобих сам от неща, които постъпваха в магазина. Но бомби не мога да правя. — Сви сакатите си пръсти в ръкавиците за доказателство. — Имам познат ковач на сребро в Ню Джърси, който ми излива върховете и иглите.
— Искате да кажете, че сте го взел от магазин на „Рейдио Шак“?
Сетракян взе от ръцете му тежкото изделие. Беше изработено от тъмна пластмаса с дебела основа за батерия и осемнайсет сантиметров стоманен шип на дъното.
— По същество това представлява ултравиолетова светлинна мина. Оръжие за еднократна употреба, което ще излъчи прочистващ спрей от вампироубиваща светлина в чистия ултравиолетов диапазон. Предназначена е да прочисти голямо помещение и след като бъде задействана, ще гори много горещо и бързо. Човек трябва да внимава да е по-далече, когато го направи. Температурата и радиацията може да станат малко… неудобни.
— А това с пистолета за гвоздеи какво е? — попита Фет.
— Пушка, действаща с барутен заряд, който да изхвърли гвоздея. На едно зареждане изстрелва по петдесет гвоздея с дължина горе-долу пет сантиметра. Сребро, разбира се.
— Ясно. — Фет заопипва гумената ръкохватка, възхитен от изделието.
Сетракян огледа замислено помещението. Стария му арсенал на стената; UV лампите и зарядните за батерии по рафтовете; сребърните ножове и огледала със сребърен гръб; няколко прототипни оръжия; бележниците и скиците му. Значимостта на момента едва не го съкруши. Надяваше се само страхът да не го превърне отново в онзи безсилен млад мъж, какъвто беше някога.
— От много дълго време чаках това — промълви той.
После тръгна нагоре по стъпалата, оставяйки Еф сам с Фет. Едрият изтребител на плъхове вдигна пистолета за гвоздеи от поставката.
— Къде намерихте този старец?
— Той ме намери — отвърна Еф.
— В много мазета съм бил покрай работата си. Оглеждам тук из тази малка работилница и си мисля: ето го единственият луд, чиято лудост всъщност е оправдана.
— Той не е луд.
— Показа ли ти това? — попита Фет. Отиде до лабораторната стъкленица с поразеното сърце, плуващо в течността. — Този човек държи сърцето на вампир, когото е убил, в подземната си оръжейна. Луд е отвсякъде. Но няма нищо. И аз съм си малко луд. — Клекна и опря лицето си в стъклото. — Пис, пис, коте… — Смукалото се изстреля към стъклото в опит да го достигне. Фет се изправи и се обърна към Еф с поглед, който сякаш говореше: „Можеш ли да го повярваш?“ — Всичко това ми идва малко повече, отколкото очаквах, като се събудих тази сутрин. — Насочи пистолета за гвоздеи към стъкленицата, после го отклони. Оръжието му харесваше. — Нещо против да го присвоя?
Еф поклати глава.
— Заповядай.
Еф се върна горе. Задържа се в коридора, като видя Сетракян със Зак в кухнята. Сетракян вдигна сребърна верижка от врата си — с ключа за подземната работилница — и с кривите си пръсти я надяна през главата на Зак. Окачи я на шията на единайсетгодишното момче, после го потупа по раменете.
— Защо го направи онова? — попита го Еф, след като останаха сами.
— Долу има много неща — бележници, писания — които трябва да се съхранят. Може да се окажат полезни за бъдещото поколение.
— Не се каниш да се върнеш?
— Взимам всички възможни предпазни мерки. — Сетракян се озърна наоколо, за да се увери, че са сами. — Моля да ме разбереш. Господаря притежава сила и бързина много повече от тези тромави нови вампири, които виждаме. Той е нещо повече от това, което изобщо някога ще проумеем. Живял е на тази земя от столетия. И все пак…
— И все пак е вампир.
— А вампирите наистина могат да бъдат унищожени. Най-доброто, на което можем да се надяваме, е да го изгорим. Да го уязвим и да го извлечем под убийственото за него слънце. Затова трябва да изчакаме утрото.
— Искам да отида веднага.
— Знам. Точно това иска и той.
— Той държи жена ми. Кели е там, където е, само по една причина — заради мен.
— Тук залогът ви е личен, докторе. И е неудържим. Но трябва да знаете, че ако той я е хванал, тя вече е превърната.
Еф поклати глава.
— Не е.
— Не го казвам, за да ви разгневя…
— Не е!
Сетракян кимна след кратко мълчание. Изчака Еф да се овладее.
— „Анонимни алкохолици“ направиха много за мен — каза Еф. — Но единственото, което не можах да извлека от това, е да приемам със спокойствие нещата, които не мога да променя.