— Аз съм същият — отвърна Сетракян. — Може би точно тази обща черта ни събра. Нашите цели се сливат идеално.
— Почти идеално — промълви Еф. — Защото само един от нас може да убие кучия син. И това ще съм аз.
Нора беше изчаквала нетърпеливо, за да говори с Еф. Нападна го веднага, щом се отдръпна от Сетракян, и го издърпа в банята на стареца.
— Недей — каза му.
— Недей какво?
— Да ме молиш за онова, за което ще ме молиш. — Умоляваше го с пламналите си кафяви очи. — Недей.
— Но аз трябва да…
— Уплашена съм до смърт, но съм спечелила мястото си до теб. Трябвам ти.
— Да. Трябваш ми тук. Да пазиш Зак. Освен това… един от нас трябва да остане. Да продължи. В случай, че… — Остави го неизказано. — Знам, че искам много от теб.
— Твърде много.
Еф не можеше да се откъсне от очите ѝ.
— Трябва да я потърся.
— Знам.
— Исках само да знаеш…
— Няма нищо за обясняване — каза тя. — Но… радвам се, че го искаш.
Тогава той я придърпа към себе си в силна прегръдка. Ръката на Нора погали косата му на тила. Отдръпна се да го погледне, да каже още нещо, но вместо това го целуна. Беше целувка за довиждане, настояваща да се върне.
Разделиха се и той кимна, за да ѝ покаже, че е разбрал.
Видя, че Зак ги гледа от коридора.
Еф не се опита да му обясни нищо в този момент. Да изостави красотата и добротата на това момче и усещането за безопасност на света на повърхността, за да слезе долу и да се изправи срещу един демон, бе най-неестественото нещо, което можеше да направи.
— Ще стоиш с Нора, нали? Ще поговорим, след като се върна.
Зак примижа по детински, като в самозащита. За него чувствата в този миг бяха прекалено силни и смущаващи.
— Като се върнеш откъде?
Еф притегли сина си и го взе в прегръдката си така, сякаш ако не го направеше, момчето, което обичаше най-много на света, щеше да се разпадне на милион късчета. Реши, че на всяка цена трябва да победи, защото иначе имаше твърде много за губене.
Отвън се чуха викове и автомобилни клаксони и всички бързо отидоха до прозореца, който гледаше на запад. Множество стоп светлини задръстваха пътя на четири или повече карета оттук, хора извираха на улиците и се биеха. Една сграда беше в пламъци, а не се виждаха никакви пожарни коли.
— Това е началото на погрома — каза Сетракян.
От предната нощ Гюс бягаше и се криеше. Белезниците го затрудняваха да се движи свободно по улиците — старата риза, която бе намерил и увил около дланите си все едно, че върви със скръстени ръце, нямаше да заблуди много хора. Шмугна се през задния изход на един кинотеатър и спа в тъмното. Сети се за един гараж за крадени коли, който знаеше на Уестсайд и изгуби доста време, докато стигне там, но вътре се оказа празно. Не заключено, просто празно. Порови из инструментите, които можа да намери, за да се опита да пререже брънките, които свързваха китките му. Включи дори стегнатия в менгеме електрически трион и едва не си сряза ръцете. С една ръка не можеше да направи нищо и накрая се махна оттам омерзен.
Мина до свърталищата на няколко от своите cholos, но не извади късмет с нито един от хората, на които можеше да разчита. По улиците беше шантаво — нямаше много движение. Знаеше какво става. Знаеше, че щом слънцето залезе, времето и възможностите му щяха да се изчерпат.
Да се прибере у дома беше рисковано, но през целия ден не беше видял много ченгета, пък и все едно, безпокоеше се за своята madre. Шмугна се в сградата, стараейки се да държи небрежно увитите си с ризата ръце и се запъти шестнайсет етажа нагоре по стълбището. Щом ги изкачи, тръгна по коридора и не видя никого. Ослуша се до вратата. Както винаги, телевизорът беше включен.
Знаеше, че звънецът не работи, затова почука. Изчака и почука отново. Изрита металната обшивка отдолу, вратата и евтините стени се разтърсиха.
— Криспин — изсъска Гюс на скапания си брат. — Криспин, лайно такова. Отвори шибаната врата.
Чу как верижната ключалка се превъртя и резето се прибра навътре. Изчака, но вратата така и не се отвори, тъй че Гюс разви ризата, покрила закопчаните му в белезници ръце и завъртя бравата.
Криспин стоеше отзад в ъгъла, вляво от дивана, който му служеше за легло, когато се навърташе вкъщи. Всички пердета бяха спуснати, а вратата на хладилника в кухнята зееше отворена.
— Къде е мама? — каза Гюс.
Криспин не отвърна.
— Шибан надрусан тъпак — изруга Гюс. Затвори хладилника. Нещо се беше разтопило и на пода имаше вода. — Тя спи ли?