Выбрать главу

Странното чувство отмина като мигновено замайване. Примига и се отърси от него.

— Нищо. Клаустрофобия сигурно.

Еф се обърна към третия мъж в кабината. Главата му бе увиснала, дясното рамо — опряно на страничната стена. Ремъците на подвижната му седалка висяха отпуснати.

— Той защо не е стегнат в колана? — каза на глас Еф.

— Еф, в пилотската ли си? — попита Нора. — Идвам при теб.

Еф погледна сребърната игла на вратовръзката на мъртвия с логото на „Реджис Еър“. На металната плочка с името му над джоба пишеше РЕДФЪРН. Смъкна се на коляно пред него и притисна тромавите си, облечени в няколко слоя ръкавици пръсти на слепоочията му, за да повдигне лицето му. Очите му бяха отворени и извърнати надолу. Еф огледа зениците и му се стори, че видя нещо в тях. Проблясък. Отново погледна и изведнъж капитан Редфърн потръпна и издаде стон.

Еф залитна назад, падайки между двете капитански кресла и се блъсна в контролната конзола. Първият помощник-капитан се свлече срещу него и Еф го избута назад, затиснат за миг от мъртвата му тежест.

Резкият глас на Джим стигна до него:

— Еф?

В този на Нора се долавяше нотка на паника:

— Какво става, Еф?

С внезапен прилив на енергия, Еф изтласка тялото на първия помощник обратно на седалката и се вдигна на крака.

— Еф, добре ли си? — попита Нора.

Еф погледна отново към капитан Редфърн, смъкнал се вече на пода, с отворени и зяпнали нагоре очи. Гърлото му обаче се движеше, издуваше се, а отворената му уста сякаш се давеше с въздух.

Очите на Еф се разшириха.

— Имаме оцелял тук.

— Какво?

— Имаме жив човек тук. Джим, трябва ни изолационен пашкул „Кърт“ за този тук. Да се донесе до самото крило. Нора? — Говореше бързо, без да откъсва очи от потръпващия на пода пилот. — Трябва да обиколим целия самолет, пътник по пътник.

Първа интерлюдия

Ейбрахам Сетракян

Старецът стоеше самотен в тясната си претъпкана с вещи заложна къща на приземния етаж на Ийст стрийт 118, в испанската част на Харлем. Беше минал час откак затвори и стомахът му ръмжеше, но все още изпитваше неохота да се качи горе. Металните капаци над входа и прозорците бяха дръпнати като стоманени клепачи, а нощните хора вече завладяваха улиците. Нощем човек не излиза навън.

Отиде до пулта с реостатите зад заложния тезгях и лампа по лампа изключи цялото осветление в магазина. Почувства се натъжен. Бавно огледа дюкяна си, витрините от хром и армирано стъкло. Ръчните часовници, изложени върху плъст вместо кадифе, лъскавото сребро, от което не можеше да се отърве, дрънкулките от диамант и злато. Пълните чаени сервизи под стъклени похлупаци. Кожените палта и спорните вече връхни дрехи с пухкава козина. Новите музикални плеъри, които вървяха бързо и старите радиа и телевизори, които вече отказваше да приема. И малките съкровища, тук и там: два красиви старинни сейфа (обшити с азбест, но само не го яж); голям колкото куфар видеокасетофон „Квазар“ от 70-те, направен от дърво и стомана; старинен прожекционен шестнайсет милиметров апарат.

Но като теглиш баланса — много бавно оборотен боклук. Една заложна къща е отчасти базар, отчасти — музей, отчасти — квартална съкровищница. Собственикът на една заложна къща предлага услуги, каквито никой друг не може да предложи. Той е банкерът на бедняка, някой, при когото хората могат да дойдат и да вземат двайсет и пет долара заем без да се притесняват за кредитна биография, работа или гаранти. А в хватката на икономическа рецесия двайсет и пет долара са си сериозни пари за мнозина. Двайсет и пет долара може да се окаже разликата между осигурен подслон и бездомничество. Двайсет и пет долара могат да направят достижимо удължаващото живота лекарство. Стига мъжът или жената да има нещо за гаранция, нещо ценно, срещу което да вземе заем, той или тя можеше да си излезе от вратата му с пари в ръката. Красиво.

Затътри се бавно нагоре по стъпалата, като гасеше още лампи в движение. Имаше късмет, че притежаваше сградата си, купена в началото на 70-те за седем долара и няколко цента. Добре, може би не чак толкова малко, но не и много повече. По онова време палеха сгради, за да се топлят. „Никърбокър заеми и антики“ (името вървеше с дюкяна) изобщо не беше източник на богатство за Сетракян, а по-скоро проводник, вход към подземния пред-интернет пазар на кръстопътния град на света, за човек с интерес към инструменти, артефакти, куриози и други уникати от Стария свят.

Трийсет и пет години пазарлъци над евтина бижутерия денем и трупане на сечива и снаряжение нощем. Трийсет и пет години на подготовка и изчакване, без да бърза. А времето му вече изтичаше.