Еф погледна мълчаливо ръката на адвоката, докато той я отдръпна от рамото му. Трябваше да посети още двама от оцелелите.
— Вижте, наистина нямам време за това. Тъй че позволете да ви задам няколко откровени въпроса. Има ли клиентът ви заболявания, предавани по полов път, за които би трябвало да знам? Има ли в медицинската му биография данни за употреба на наркотици? Питам ви просто защото ако ми се наложи да прегледам цялата му медицинска биография, тези неща имат свойството да попадат в неподходящи ръце. Не държите пълната му медицинска биография да попада в пресата. Нали?
Адвокатът го зяпна.
— Това е привилегирована информация. Издаването ѝ би било углавно нарушение.
— И потенциално сериозна неприятност — добави Еф, задържайки погледа си още една секунда върху адвоката за максимално въздействие. — В смисъл, представете си, че някой изкара вашата медицинска биография в интернет и я видят всички.
Адвокатът бе онемял, когато Еф мина между двамата бодигардове на път към изхода.
Джоан Лус, партньор в адвокатска фирма, майка на две деца, възпитаничка на Суартмор, жителка на Бронксвил и член на Младежката лига, седеше на дунапренения матрак на болничното си легло в изолационното отделение, загърната все още в нелепия болничен халат и драскаше бележки по обвивката на коравата възглавница. Драскаше, чакаше и въртеше нервно пръстите на босите си крака. Не ѝ бяха върнали телефона. Трябваше да умолява и да заплашва, само за да ѝ дадат молив.
Канеше се да позвъни отново, когато сестрата най-после отвори вратата и влезе. Джоан изписа на лицето си респектиращата си усмивка и я посрещна с думите:
— А, ето ви и вас. Тъкмо се чудех. Как се казваше онзи доктор, дето беше тук?
— Не е доктор от болницата.
— Това го разбирам. Питам за името му.
— Доктор Гудуедър.
— Гудуедър. — Записа го. — Личното име?
— Доктор. — Сестрата се усмихна равнодушно. — За мен всички са с едно лично име. Доктор.
Джоан примижа все едно, че не беше сигурна дали е чула добре и леко помръдна на леглото.
— И беше изпратен тук от Центъра за контрол на болестите?
— Да, мисля. Остави нареждания за много тестове…
— Колко още оцеляха от катастрофата?
— Всъщност, катастрофа нямаше.
Джоан се усмихна. Човек понякога трябваше да се направи, че разговаря с някой, чийто английски е втори език, за да го разберат.
— Това, което ви питам, е колко още хора не са загинали на Полет 753 от Берлин до Ню Йорк.
— Има още трима в това крило с вас. Сега, доктор Гудуедър иска да вземем кръв и…
Джоан я игнорира моментално. Единствената причина още да седи в тази болнична стая бе, защото знаеше, че ще може да разбере повече, ако сътрудничи. Но тази тактика вече се изчерпваше. Джоан Лус беше адвокат, специализиран в „граждански щети“ — нарушения, които могат да бъдат признати като основание за съдебен процес. Самолет, пълен с пътници, от които загиват всички, освен четирима, един от които бе адвокат по граждански щети.
Горките „Реджис еър“. За тяхно нещастие бе оживял най-неподходящият пътник.
Джоан прекъсна рязко указанията на сестрата:
— Бих искала да получа копие от медицинския си доклад с пълен списък на вече направените тестове и техните резултати…
— Госпожо Лус? Сигурна ли сте, че се чувствате добре?
Джоан бе изгубила съзнание за миг, но това бе само остатък от поразилото ги в края на ужасния полет. Усмихна се и тръсна ядосано глава, устоявайки отново правата си. Този гняв, който изпитваше, щеше да ѝ даде сила в следващите около хиляда хонорувани часа, докато изясни тази катастрофа и изправи на съд тази опасно небрежна въздушна компания.
— Скоро ще се почувствам наистина добре — отсече тя.
— Никакви мухи — промърмори Еф.
— Какво?
Двамата с Нора стояха пред редиците чували, наредени до самолета. Четирите влезли в хангара хладилни камиони бяха с благоприлично покрити страни с черно платно, което криеше надписите на „Рибна борса“. Всяко тяло вече бе идентифицирано и с поставен на крака етикет с баркод на Главната медицинска инспекция на Ню Йорк. Тази трагедия на работния им жаргон бе от типа „затворена вселена“, с фиксиран и известен брой жертви — за разлика от рухването на Кулите-близнаци. Благодарение на сканираните паспорти, пътническите декларации и безукорното състояние на тленните останки, разпознаването на жертвите беше проста рутинна задача. Определянето на причината за смъртта им щеше да е истинското предизвикателство.