Докато слънчевият сърп продължаваше да изтънява, поглъщан от лунния диск, гаснещата му яркост изведнъж лумна, като че обзета от паника. Затъмнението сякаш набра инерция и някак си отчаяна бързина, земният пейзаж започна да посивява, а обичайните цветове на спектъра — да избледняват. Небето на запад помръкна по-бързо от това на изток, докато лунната сянка настъпваше.
Затъмнението щеше да е частично в голяма част от Съединените Щати и Канада, достигайки пълнота само по дългата и тясна диря с десет хиляди мили дължина и сто мили ширина, описваща тъмната куполна лунна сянка върху земята. Курсът запад-изток, известен като „пътя на пълното затъмнение“, започна от Африканския рог и възви над Атлантическия океан, за да свърши малко на запад от Мичиганското езеро, движейки се с над хиляда мили в час.
Докато слънчевият диск продължаваше да изтънява, небето придоби приглушено виолетов оттенък. Мракът на запад набираше сила като безшумен и безветрен ураган, разширяваше се по небето и се стягаше около отслабеното слънце като огромен организъм, поддал се на разяждаща го и извираща отвътре сила.
Слънцето изтъня застрашително. Гледката през предпазните очила беше като от дъното на шахта, чийто капак се плъзга високо горе, за да затули светлината. Сърпът се нажежи до бяло, след което преля в сребристо в последните си агонизиращи мигове.
По земята пробягаха странни безредни сенки подобно на вълнички по дъното на плувен басейн и се загърчиха като тъмни змии на границата на полезрението. Тези призрачни трикове на светлината накараха всички наблюдаващи да настръхнат.
Краят дойде бързо. Последните болезнени гърчове бяха смразяващи и напрегнати. Сърпът се сви до извита резка, до рана в небето, след това се разсипа на отделни бисери от огнено бяло. Последните слънчеви лъчи, изсипали се през най-дълбоките долини на лунната повърхност. Тези мъниста примигваха и угасваха в бърза последователност, потушени като изтляващия пламък на свещ, удавен в черния си восък. Пурпурно оцветената ивица на хромосферата, тънкия най-горен пласт на слънцето, лумна за няколко скъпоценни последни секунди. След това слънцето изчезна.
Мрак.
Кели Гудуедър не можеше да повярва колко бързо помръкна денят. Стоеше на тротоара като всичките си съседи на Келтън стрийт — на обичайно слънчевата по това време на деня страна на улицата — взряна в помръкващото небе през очилата с картонена рамка, които вървяха безплатно с двулитровите бутилки диетична сода „Еклипс“. Кели беше образована жена. На интелектуално ниво разбираше какво се случва, а въпреки това изпитваше почти замайващ прилив на паника. Импулс да побегне, да се скрие. Подреждането на небесните тела и преминаването в сянката на луната достигаше до нещо дълбоко в нея. Докосваше спотаилото се вътре наплашено от нощта животно.
Със сигурност и други изпитваха подобни чувства. Улицата бе затихнала в момента на пълното затъмнение. Тази злокобна светлина, сред която стояха всички. Всички онези гърчещи се сенки, които бяха изпълзели по моравата на границата на полезрението и по стените на къщите подобно на кръжащи духове. Все едно студен вятър бе задухал по улицата и вместо да разроши косите им, ги беше смразил отвътре.
Какво казват хората на някой, който потръпне? Някой току-що премина над гроба ти. Точно така изглеждаше цялото това затъмнение. Някой или нещо току-що бе преминало над гроба на всеки. Мъртвата Луна, преминала над живата Земя.
А после, когато погледна нагоре, Кели видя слънчевата корона. Анти-слънце, черно и безлико, засияло безумно около лунната пустош, взряно надолу към земята с лъскавата си и тънка като паяжина коса. Главата на смъртта.
Съседите ѝ, Бони и Дона, двойката, която държеше под наем съседната къща, стояха прегърнати един до друг. Ръката на Бони беше пъхната в задния джоб на провисналите джинси на Дона.
— Не е ли удивително? — подвикна усмихнато Бони през рамо.
Кели не можа да отвърне. Нима не го схващаха? За нея това не беше просто някакъв куриоз, следобедно забавление. Как можеше никой да не забелязва поличбата в това? По дяволите да вървят астрономическите обяснения и интелектуалното разбиране! Как можеше това да не означава нищо? Добре, можеше и да няма някакъв особен смисъл, само по себе си. Беше просто сливане на орбити. Но как бе възможно което и да е разумно същество да не вложи в него някакво значение, положително или отрицателно, религиозно, психологично или друго? Само защото разбираме как става нещо, не означава непременно, че го разбираме…