По моравата свиреха радиоприемници, хора пееха със Z100, която въртеше любимото седемминутно караоке на Бони Тейлър „Тотално затъмнение на сърцето“.
По мостовете на Ийстсайд, свързващи Манхатън със света, хората стояха до спрелите возила или седяха на капаците на колите. Тук-таме фотографи със специални филтри върху обективите си щракаха от пешеходните пътеки.
Много от коктейлбаровете по покривите бяха пълни с подранили клиенти, но в момента почти новогодишното празненство бе приглушено от страховития небесен спектакъл.
Гигантският екран на „Панасоник Астровижън“, поставен на помръкналия като в нощ Таймс скуеър, излъчваше симулация на затъмнението с трептящата призрачно слънчева корона над „пъпа на света“ като предупреждение от далечен сектор на галактиката. Картината мигаше накъсана от вълновите изкривявания.
Спешният телефон 911 и неспешният 311 поемаха порой от обаждания, между тях и от няколко бременни жени, съобщаващи за „предизвикани от затъмнението“ преждевременни родилни спазми. Към указаните адреси прилежно поеха линейки, въпреки че трафикът по целия остров буквално беше замрял.
Двата психиатрични центъра на Рандълс айлънд в северен Ийст ривър прибраха превъзбудените болни по стаите и наредиха да се затъмнят всички прозорци. Спокойните пациенти бяха поканени да се съберат в затъмнените кафенета, където им прожектираха филми — леки комедии, въпреки че през няколкото минути на пълното затъмнение немалко от тях станаха неспокойни и изгаряха от желание да напуснат помещението, макар да не можеха да обяснят защо. В Белвю психиатричното отделение вече бе засякло повишаване броя на постъпващите от сутринта преди затъмнението.
Между Белвю и Медицинския център на Нюйоркския университет, две от най-големите болници на света, се издигаше може би най-грозната сграда в цял Манхатън. Щабът на Главна медицинска инспекция на Ню Йорк представляваше уродлив правоъгълник с болнаво тюркоазен цвят. Докато първият камион за риба разтоварваше затворените в чували трупове, откарвани на носилките на колела в залите за аутопсия и големите хладилници в подземията, Госет Бенет, един от четиринадесетте съдебни лекари в службата, излезе навън за кратка почивка. Не можеше да види луната-слънце от малкия парк зад болницата — пречеше му самата сграда — затова се загледа в зяпачите. По целия „ФиДиАр драйв“, към който гледаше паркът, хората стояха между спрелите коли на вечно оживения булевард. Ийст ривър отвъд него бе тъмна река от катран, отразила мъртвото небе. Отвъд реката над цял Куинс бе надвиснал сумрак, накъсан единствено от мъждукащото сияние на слънчевата корона, отразена в няколко от най-високите гледащи на запад прозорци като нажежения до бяло пламък на някой зрелищен пожар в химически завод.
Точно така ще изглежда началото на края на света, помисли си той, преди да се върне в офиса на ГМУ, за да помогне в изследването на мъртъвците.
Семействата на загиналите пътници и екипаж на Реджис еър, Полет 753, бяха подканени да отдъхнат от попълването на формулярите и кафето на Червения кръст (без кофеин за опечалените) и да се поразтъпчат отвън на пистите в ограничената зона зад Трети терминал. Там, без да ги свързва нищо освен мъката, скърбящите с посърнали очи се струпаха един до друг и се загледаха в затъмнението. Някои — облегнати на човека до тях в безмълвен жест на солидарност, други — защото наистина се нуждаеха от опора, с лица, извърнати към потъмнялото небе на запад. Все още не знаеха, че скоро щяха да ги разделят на четири групи и да ги отпратят в училищни автобуси до съответните съдебномедицински служби, където, семейство по семейство, щяха да бъдат поканени в стая за оглед, за да им покажат посмъртна снимка. Да ги помолят формално да идентифицират близките си. Само семействата, настояли да видят лично тленните останки, щяха да получат разрешение да го направят. След това щяха да им връчат ваучери за хотелски стаи в „Шератон“ на летището и там щеше да им бъде предложена съпътстваща вечеря. На тяхно разположение бяха предвидени траурни съветници през цялата нощ на следващия ден.
Засега те се взираха в черния диск, засиял като обърнат театрален прожектор, засмукващ светлината от този свят и отпращащ я назад в небесата. Точно в този момент заличаващият света феномен бе съвършеният символ на загубата им. За тях в затъмнението нямаше нищо изключително. Напротив. Изглеждаше съвсем уместно небесата и техният Бог да отбележат подобаващо отчаянието им.
Пред ремонтния хангар на Реджис еър Нора стоеше встрани от другите следователи и чакаше Еф и Джим да се върнат от пресконференцията. Очите ѝ бяха извърнати към зловещата черна дупка в небето, но погледът ѝ беше размътен. Чувстваше се завладяна от нещо, което не проумяваше. Сякаш някакъв тайнствен нов враг се бе появил. Мъртвата луна, затъмнила живото слънце. Нощ, скрила деня.