В този миг покрай нея пробяга сянка. Долови я като потръпване в ъгълчето на окото си подобно на гърчещите се сенки, които бяха пропълзели над пистите малко преди момента на пълното затъмнение. Нещо на самата граница на полезрението, на самия предел на възприятието. Процеди се през ремонтния хангар като тъмен дух. Сянка, която Нора почувства.
За частица от секундата, докато обърне очите си към нея, сянката изчезна.
Лоренца Руиз, операторът на летищния багажен конвейер, която първа бе спряла до мъртвия самолет, се чувстваше обсебена от преживяното. Ло не можеше да избие от ума си усещането от предната нощ, когато стоя в сянката на самолета. Не беше спала изобщо, мяташе се и се въртеше, докато накрая стана да се разтъпче. Чашата бяло вино късно през нощта не си свърши работата. Случилото се ѝ тежеше като нещо, от което не можеше да се освободи. Когато най-сетне утрото дойде, тя се улови, че гледа в часовника. В очакване да се върне на работа, както осъзна. Улови се, че няма търпение да се върне на летище „Кенеди“ и не от нездраво любопитство. Образът на заспалия самолет беше запечатан в ума ѝ като лъч ярка светлина, блеснала в окото ѝ. Знаеше само, че трябва да се върне и да го види отново.
Сега и това затъмнение. За втори път в рамките на двайсет и четири часа летището беше затворено. Това стопиране бе заложено в плана от месеци — ФАА бе разчистила петнайсетминутен прозорец за летищата в обхвата на затъмнението поради притеснение за видимостта на пилотите, за които не беше никак редно да носят филтриращи очила по време на излитане или кацане. Все пак сметката от уравнението порази Ло като адски просто и адски зловещо решение:
Мъртъв самолет + Слънчево затъмнение = Лошо.
Когато луната запуши слънцето като длан, заглушила писък, Ло изпита същата наелектризираща паника, както когато бе застанала на багажната рампа под туловището на помръкналия 777. Същия импулс да побегне, този път съчетан с разбирането, че не съществува абсолютно нито едно място, където да иде.
Сега го чуваше отново. Същия шум, който бе чувала откакто дойде за смяната си, само че сега по-плътен, по-силен. Бучене. Протяжен звук и влудяващото беше, че го чуваше със същата сила, независимо дали носеше предпазните слушалки или не. Също като при главоболие. Отвътре. И все пак започна да се усилва в ума ѝ като насочващ маяк още щом се върна на работа.
През петнайсетминутната пауза по време на затъмнението Ло реши да тръгне пеш, за да потърси източника на тона, да го проследи. Без никаква изненада се усети, че гледа към заградения с кордон ремонтен хангар на Реджис еър, където бяха прибрали мъртвия 777.
Звукът не приличаше на нито един машинен двигател, който бе чувала някога. Кипящ усилващ се тътен като от прииждаща течност. Или като глух ропот на десетки гласове, сто различни гласа, опитващи се да зазвучат смислено. Може би улавяше радарни вибрации в пломбите на зъбите си. Пред входа имаше група хора, служители, зяпнали нагоре в затуленото слънце, но нямаше никой като нея да се промъква насам, притеснен или дори усещащ бученето. Затова не го сподели с друг. И все пак, стори ѝ се съдбовно важно, че е тук точно в този момент, че чува шума и ѝ се иска — за да утоли любопитството си или беше нещо повече от това? — да може да влезе в хангара и още веднъж да погледне самолета. Сякаш образът му щеше по някакъв начин да спре тътена в главата ѝ.
След това внезапно усети заряд във въздуха като вятър, сменил посоката и сега… да… стори ѝ се, че източникът на шума се е изместил някъде вдясно от нея. Този внезапен заряд я стъписа и тя го проследи под обърнатата в негатив светлина на засиялата луна, със слушалките и предпазните си очила в ръката. Отпред лежаха разхвърляни контейнери за смет „Дъмпстър“ и складови ремаркета пред няколко големи четвъртити багажни контейнери, а след това трънливи храсти и вкочанени, сиви, обрулени от вятъра борове с клони, пълни с навети боклуци. Следваше противоураганната ограда, зад която се простираха стотици акри трънлива пустош.
Гласове. Вече ѝ звучаха по-скоро като гласове. Мъчеха се да се извисят в един-единствен глас, в дума, в… нещо.
Когато Ло се приближи до ремаркетата, някакво шумолене в дърветата, някакво надигане, я накара да подскочи назад. Чайки със сиви кореми, явно подплашени от затъмнението, изригнаха от клоните и контейнерите за боклук подобно на крилати парчета стъкло от разбит прозорец и се пръснаха във всички посоки.