Краят беше белязан с необикновено явление. По западния ръб на луната се появиха изумителни изригвания на светлина. Сляха се и образуваха едно-единствено зърно зашеметяващ слънчев блясък като дупка в мрака, придавайки ефекта на ослепително ярък диамант, поставен на сребърния пръстен на нощното светило. Но цената на тази красота, въпреки настойчивата публична кампания, посветена на предпазването на очите по време на затъмнението бе, че над 270 души из целия град, след тях 93 деца, пострадаха от трайна слепота от това, че са наблюдавали драматичното завръщане на слънцето без подходящата очна защита. В ретината няма сензори за болка и пострадалите не осъзнаха, че увреждат очите си, преди да е станало прекалено късно.
Диамантеният пръстен бавно се разшири, превърна се в ивица скъпоценни камъни, наречени „Огърлицата на Бейли“, които се сляха в сърпа на прераждащото се слънце и решително отблъснаха встрани натрапилата се луна.
По земята ивиците сенки се върнаха и затрептяха над повърхността като духове вестители, огласящи прехода от една форма на съществуване към друга.
Щом естествената светлина започна отново да изпълва света, човешкото облекчение по земята придоби епични размери. Възгласи, прегръщания, спонтанни ръкопляскания. Из целия град зазвучаха автомобилни клаксони, а записаният глас на Кейт Смит закънтя през високоговорителите на „Янки Стейдиъм“.
Час и половина по-късно луната напълно се бе откъснала от пътя на слънцето и затъмнението приключи. В един съвсем реален смисъл не беше се случило нещо кой знае какво. Нямаше промяна нито на небето, нито на земята. Само дето в продължение на няколко минути Североизточните щати бяха покрити от късна следобедна сянка. Дори в самия Ню Йорк хората, струпани като след края на шоу с фойерверки, както и онези, които пътуваха извън домовете си, прехвърлиха страховете си от затъмненото следобедно слънце към чакащия ги трафик. Едно приковаващо вниманието астрономическо явление бе хвърлило сянка на възхита и тревога над всичките пет района. Но това беше Ню Йорк. И щом нещо свършва, то наистина свършва.
Пробуждане
Еф се върна до хангара с електрокар, като остави Джим с доктор Барнс, освобождавайки по този начин свободно пространство за себе си и Нора.
Болничните паравани бяха издърпани изпод крилото на 777, насмолената настилка беше прибрана. От предната и задната изходни врати вече висяха стълби и отряд служители на НКБП работеха близо до кърмовия товарен люк. Самолетът вече се третираше като сцена на местопрестъпление. Еф завари Нора в комбинезон „Тайвек“ и латексови ръкавици, с коса, прибрана под хартиена шапка. Облеклото ѝ не предполагаше биологична защита, а служеше за опазване на доказателствен материал.
— Изумително беше, а? — каза му тя за поздрав.
— Аха. — Носеше свитък със самолетни схеми под мишницата си. — Веднъж в живота.
На една маса бяха наредили чаши с кафе, но Еф си измъкна картонена кутия с охладено мляко от купата с лед, разкъса я и я изля в гърлото си. Откакто беше зарязал алкохола, жадуваше за чисто мляко като прегладняло за калций дете.
— Тук все още нямаме нищо — заговори Нора. — НКБП изваждат гласовите записи и данните от полета. Не съм сигурна защо си мислят, че черните кутии ще проработят, след като всичко друго на самолета се издъни катастрофално, но се възхищавам на оптимизма им. Дотук технологията ни доведе точно до никъде. Вече минаха двайсет часа, а случаят си е все така отворен.
Нора беше може би единственият човек, когото бе познавал някога, който работеше по-добре под напрежение. Пълна противоположност на останалите хора.
— Някой да е влизал вътре в самолета, след като извадиха телата?
— Не мисля. Още не.
Еф понесе схемите си по стълбата на колела и влезе в машината. Всички седалки вече бяха опразнени и осветлението беше нормално. Единствената друга разлика от гледна точка на двамата с Нора бе в това, че не бяха вече в изолационните си костюми. Сега и петте сетива им бяха на разположение.
— Подуши ли го това? — каза Еф.
— Кое?
— Амоняк. Част от него.
— И… фосфор? — Миризмата я накара да потръпне. — Това ли ги е убило?
— Не. Самолетът беше чист откъм газ. Но… — Озърташе се. Търсеше нещо, което не можеха да видят. — Нора, би ли слязла да донесеш лампи?
Докато я нямаше, Еф мина през кабината, за да спусне сенниците на прозорците, както бяха предишната нощ.