ЩРАК… ХРУСС… ПУК…
… накара го почти да се превие на две. Болката не си струваше усилието.
По-късно Ан-Мари го намери в кухнята, докато връщаше бурканчето с ибупрофен във високия шкаф над печката. Беше пъхнал в устата си шест таблетки наведнъж, препоръчваната дневна доза — и едва беше успял да ги глътне.
Цялата радост угасна в уплашените ѝ очи.
— Какво има?
— Нищо — отвърна ѝ, макар да се оказа твърде болезнено да поклати глава. Най-добре да не я тревожи. — Само някакво схващане от самолета. От това как е висяла главата ми, предполагам.
Гледаше го притеснено от прага и кършеше пръсти.
— Може би не трябваше да напускаш болницата.
— А вие как щяхте да можете да ме посетите? — сопна ѝ се той може би по-рязко, отколкото се канеше.
ЩРАК, ХРУСС И ПУК…
— Но ако… ако трябва да се върнеш там? Ако този път искат да останеш?
Беше изтощително да се налага да разсейва страховете ѝ за сметка на своите.
— Все едно, не мога да пропусна работата си. Знаеш, че без заплатата ми сме на ръба.
Домакинството им разчиташе единствено на неговия доход. А Ансел не можеше да започне втора работа, защото кой тогава щеше да пазарува от бакалията?
— Знаеш, че аз… не бих могла да се оправя без теб — каза тя. Никога не бяха обсъждали болестта ѝ. Най-малкото, не в качеството ѝ на болест. — Имам нужда от теб. Ние имаме нужда от теб.
Кимването с рамо на Ансел беше по-скоро като поклон, сгъване в кръста, вместо във врата.
— Господи, като си помисля за всички онези хора. — Представи си спътниците си, съседите си от дългия полет. Семейството с трите пораснали деца два реда пред него. Старата двойка, която седеше от другата страна на пътеката. Те спяха през повечето път, белокоси глави, отпуснати на една и съща пътна възглавница. Светлорусата стюардеса, която капна от диетичната сода в скута му. — Защо точно аз, знаеш ли? Има ли някаква причина да оцелея точно аз?
— Има причина — отвърна тя, скръстила ръце на гърдите си. — Аз.
По-късно Ансел отведе кучетата в сайванта в задния двор. Дворът беше главната причина да купят тази къща: имаше достатъчно място за игра за децата и кучетата. Ансел си имаше Пап и Герти още преди да срещне Ан-Мари, а тя ги беше обикнала поне толкова, колкото обикна и него. Те също я заобичаха безусловно. Като Ансел, като децата — макар че Бенджи, по-големият, започваше от време на време да оспорва ексцентричностите ѝ. Това най-вече се изразяваше в конфликти по повод бейзболните тренировки и срещи на осемгодишния им син. Ансел вече долавяше, че Ан-Мари леко се отчуждава от момчето. Но Пап и Герти никога нямаше да ѝ се опълчат, стига да продължаваше да ги тъпче с храна. Страхуваше се за децата, докато растат, боеше се, че можеха да надраснат майка си на твърде ранна възраст и така и да не успеят да разберат защо като че ли предпочиташе кучетата пред тях.
В подпорните греди в средата на стария градински сайвант беше завинтен метален градински пилон с две вериги, закрепени за него. По-рано тази година Герти беше избягала и се върна с белези от бой по целия гръб и по краката. Някой я беше напердашил с прът. Затова вече ги връзваха на веригите нощем, заради собствената им безопасност. Много бавно, задържайки главата и врата си в една линия, за да сведе болката до минимум, Ансел постави на пода храната и водата им, после прокара длан през рошавата козина на огромните им глави, докато ядяха. Искаше само да ги почувства по-реални, да ги възприеме такива, каквито са в края на този щастлив ден. Излезе и затвори вратата, след като ги върза за пилона и се задържа там, загледан към къщата си. Опита се да си представи този свят без себе си. Днес беше видял как плакаха децата му. И той плака с тях. Семейството му се нуждаеше от него повече от всичко друго.
Внезапна разкъсваща болка в шията го разтърси. Той се вкопчи в ъгъла на кучешкия сайвант, за да се задържи да не падне и за няколко секунди остана замръзнал така, превит на две, разтреперан, опитващ се да надвие тази изгаряща, режеща като нож болка. Най-после премина и го остави с шума като от раковина, долепена до ухото. Леко опипа с пръсти шията си. Беше твърде болезнено на допир. Опита се да я разкърши, за да възвърне подвижността ѝ и изви колкото можеше главата си назад към нощното небе. Горе светеха звезди и проблясваха светлините на самолетите.
Оцелях, помисли си той. Най-лошото свърши. Това скоро ще мине.
Същата нощ го споходи ужасен сън. Някакъв побеснял звяр гонеше децата му из къщата, но когато Ансел затича, за да ги спаси, откри, че има ноктести пръсти като на чудовище вместо длани. Когато се събуди, половината му легло беше подгизнало от пот и той бързо стана… Но го разтърси нов пристъп на болка.