Нора опита да защити колегата си.
— Ако им прилошее, ще се върнат.
— Само дето… може да се окаже късно. За тях и за нас.
— В какъв смисъл за нас?
— Нека се доберем до дъното на това нещо. Трябва да има отговор някъде, обяснение. Рационално обяснение. Случва се нещо невъзможно и ние трябва да разберем защо, за да го спрем.
На тротоара при главния вход на Първа улица новинарски екипи бяха нагласили камерите си за репортаж на живо от Главна медицинска инспекция. Това беше привлякло внушителна тълпа зрители, чиято нервност бе осезаема чак от ъгъла. Много несигурност витаеше във въздуха.
Но един мъж се откъсна от тълпата. Мъж, когото Еф беше забелязал на влизане. Старец с побеляла коса, който държеше в ръцете си бастун, прекалено висок за него. Стиснал го беше като жезъл под високата сребърна дръжка. Приличаше на някакъв водевилен Моисей, само дето облеклото му беше безупречно, официално и старомодно. Носеше светлокафяво връхно палто върху костюм от туид. Имаше и златна часовникова верижка, окачена на елечето. И — странно за иначе безупречното облекло — сиви вълнени ръкавици с рязани пръсти.
— Доктор Гудуедър?
Старецът знаеше името му. Еф го изгледа отново и каза:
— Познаваме ли се?
Говореше с акцент, може би славянски.
— Видях ви по телевизията. Знаех, че ще дойдете тук.
— Чакал сте мен?
— Това, което имам да ви кажа, докторе, е много важно. Съдбоносно.
Еф се беше разсеял от дръжката на върха на бастуна в ръцете на стареца: сребърна вълча глава.
— Ами, не сега… обадете се в офиса ми, ще уговорим среща… — Отдръпна се и бързо започна да набира по мобилния си телефон.
Старецът изглеждаше загрижен. Даваше вид на развълнуван човек, който се старае да говори спокойно. Изписа възможно най-изисканата усмивка на лицето си и се обърна и към Нора, докато се представяше:
— Казвам се Ейбрахам Сетракян. Едва ли ви говори нещо. — Посочи с бастуна си към моргата. — Вие ги видяхте вътре. Пътниците от самолета.
— Знаете ли нещо за това? — запита Нора.
— И още как — отвърна ѝ той с благодарна усмивка. Отново се озърна към моргата като човек, който след като е чакал толкова дълго, се колебае откъде да започне. — Намерихте ги не особено променени вътре, нали?
Еф изключи телефона си преди да е звъннал. Думите на стареца откликваха на ирационалните му страхове.
— Как непроменени?
— Мъртвите. Телата не се разлагат.
По-скоро притеснен, отколкото заинтригуван, Еф попита:
— Значи това чуват хората тук?
— Нямаше нужда някой да ми казва каквото и да било, докторе. Знам го.
— Знаете го.
— Кажете ни — намеси се Нора. — Какво още знаете?
Старецът се покашля.
— Намерихте ли един… ковчег?
Еф усети как Нора се надигна почти на педя от тротоара.
— Какво казахте?
— Ковчег. Ако е при вас, той все още е в ръцете ви.
— Кой е той? — попита Нора.
— Унищожете го. Веднага. Не го задържайте за изследване. Трябва да унищожите ковчега веднага.
Нора поклати глава.
— Изчезна. Не знаем къде е.
Сетракян преглътна с горчивина.
— Точно от това се боях.
— Защо да го унищожаваме? — попита Нора.
Еф се намеси, обръщайки се към нея:
— Ако тези приказки се разнесат, ще настане паника. — Погледна стареца. — Кой сте вие? Как чухте за тези неща?
— Антиквар съм. Нищо не съм чул. Тези неща ги знам.
— Знаете ги? Откъде ги знаете?
— Моля ви. — Възрастният човек заговори на Нора, която му се стори по-възприемчивата. — Това, което ще ви кажа, не го говоря току-така. Казвам го с отчаяние и съвсем искрено. Онези тела вътре. — Посочи към моргата. — Уверявам ви, преди да падне нощта, те трябва да бъдат унищожени.
— Унищожени? — повтори скептично Нора. За първи път от началото на разговора реакцията ѝ беше негативна.
— Препоръчвам изгаряне. Кремация. Просто и сигурно.
— Онзи там — извика някой откъм служебния вход. Служител на моргата водеше патрулен полицай към тях. Към Сетракян.
Старецът ги пренебрегна. Заговори вече по-бързо.
— Моля ви. Вече почти не остана време.
— Ето го — каза служителят, закрачил право към тях и посочи Сетракян на ченгето. — Това е лицето.
Полицаят, вежлив и леко отегчен, се обърна към стареца:
— Сър?
Сетракян го игнорира. Заговори умолително и настойчиво на Нора и Еф:
— Нарушено е примирие. Древен свят договор. От човек, който вече не е човек, а нещо ненавистно. Ходеща по земята, жадна за кръв напаст.
— Сър — прекъсна го униформеният. — Може ли да поговорим, сър?
Сетракян се пресегна и сграбчи Еф за китката, за да задържи вниманието му.
— Той вече е тук. Тук, в Новия свят, в този град, в този ден. Тази нощ. Разбирате ли? Трябва да бъде спрян.