— Не, не, не — зашепна Еф като човек, срещу когото връхлита насрещна кола. Беше същото тревожно чувство, каквото бе изпитвал през целия уикенд. Понечи да се върне в ума си назад — двамата със Зак в жилището му, с китайската храна и видео игрите. Целият уикенд, проснат пред него. Какво чудесно усещане беше.
— Идеята ми, доктор Гудуедър — продължи терапевтката — е, че не виждам много смисъл да продължаваме повече с това.
— Може да ми казвате, че е свършило — изшепна Еф в телефона. — Но не е свършило, доктор Кемпнър. Никога няма да свърши. — И с това прекрати разговора.
Обърна се. Знаеше, че Нора щеше да го уважи в този миг и няма да се опита да го доближи. И беше благодарен за това, защото в очите му имаше сълзи, а не искаше тя да ги види.
Първата нощ
Само няколко часа по-късно, в подземната морга на Главната медицинска инспекция в Манхатън, д-р Бенет приключваше работа след един много дълъг ден. Трябваше да е уморен, но всъщност се чувстваше възбуден. Ставаше нещо необикновено. Все едно, че всички благонадеждни правила за смърт и разлагане бяха пренаписани и то точно тук, в това помещение. Тази гадост прекрачваше границите на установената медицина. Отиваше отвъд самата човешка биология… Може би дори в света на чудесата.
Както беше планирано, прекрати всички аутопсии за през нощта. Работата по други случаи продължаваше, медико-съдебните следователи вършеха делата си в кабините на горния етаж, но моргата беше на Бенет. Беше забелязал нещо по време на визитата на лекарите от ЦКБ. Нещо около кръвната проба, която бе извлякъл, млечнобялата течност, събрана в стъкленицата. Стоеше закътана в дъното на един от хладилниците за проби, скрита зад другите стъкленици като последното парче хубав десерт в хладилник в общежитие.
Сега разви капачката и се загледа в пробата, седнал на столче до тезгяха за изследвания близо до умивалника. След няколко секунди повърхността на около двестате грама бяла кръв се развълнува и Бенет потръпна. Пое си дълбоко дъх, за да се овладее. Помисли какво да направи, след което свали от рафта горе идентична стъкленица. Напълни я със същото количество вода и постави двата съда един до друг. Трябваше да се увери, че раздвижването не е причинено от вибрации от минаващ камион или нещо такова.
Загледа в очакване.
Ето пак. Лепкавата бяла течност се развълнува — видя го — докато значително по-рядката водна повърхност остана съвършено гладка.
Нещо в кръвната проба се движеше.
Бенет помисли за миг. Изля водата в канала на умивалника, а след това бавно преля мазната „кръв“ от едната стъкленица в другата. Течността беше гъста като сироп и се изля бавно, но чисто. Нищо не забеляза да преминава през тънката струя. Дъното на първия съд остана леко зацапано с бяла кръв, но и там не видя нищо.
Остави новата стъкленица и отново я загледа в очакване.
Не се наложи да гледа много дълго. Повърхността се разлюля и Бенет едва не подскочи от стола си.
В този момент чу някакъв шум зад себе си, стържещ звук или пърхане. Обърна се рязко, изнервен от откритието си. Лампите по тавана осветяваха ярко масите от неръждаема стомана зад него. Всички повърхности бяха почистени изрядно, а подовете — подсушени с парцали. Всички жертви от Полет 753 лежаха заключени в камерите в стените на моргата.
Плъхове, може би. Не можеха да направят нищо, за да опазят сградата от гадините, а бяха опитали всичко. Сигурно бяха в стените. Или в канализацията под пода. Вслуша се още малко и отново се обърна към стъкленицата.
Преля отново течността от едната стъкленица в другата, като този път спря на средата. Количествата в двете стъкленици бяха почти равни. Постави ги под една от таванските лампи и започна да наблюдава млечната повърхност за признаци на живот.
Ето го. В първия съд. Този път — тихо пльок, почти като малка рибка, клъвнала на повърхността на размътено езерце.
Някаква сирена вън на улицата го стресна. Отмина и в тишината, която трябваше да настъпи, той отново чу звуци. Звуци като от движение и то зад него. Отново се обърна, почувствал се този път колкото жертва на параноя, толкова и глупаво. Помещението беше празно, моргата — стерилизирана и тиха.
И все пак… нещо издаваше този шум. Стана тихо от столчето си и завъртя глава насам и натам, за да засече източника му.
Вниманието му се задържа на стоманената врата към охладителя с мъртвите тела. Направи няколко стъпки към нея, наострил сетива.
Шумолене. Мърдане. Като че ли идваше отвътре. Беше прекарал твърде дълго време тук долу, за да се страхува от непосредствената близост до смъртта… Но после си спомни развитието, което показваха телата след смъртта си. Явно всички тези притеснения го бяха върнали към обичайните човешки табута, свързани с мъртвите. Всичко, което беше вършил в работата си, изплува пред погледа му в отговор на нормален човешки инстинкт. Отварянето на телата. Рязането на труповете, обелването на лицата от черепите. Дисекцията на органи и дрането на гениталии. Усмихна се на себе си в празното помещение. Все пак си беше общо взето нормален, в края на краищата.