Умът му играеше номера. Може би някаква повреда в охлаждащите перки или нещо такова. От вътрешната страна на охладителя имаше авариен ключ, голям червен бутон в случай, че някой се окажеше затворен вътре по погрешка.
Обърна се отново към стъклениците. Загледа ги в очакване на ново движение. Вече съжаляваше, че не си беше взел лаптопа долу, за да запише мислите и впечатленията си.
Пльок.
Този път беше подготвен. Сърцето му подскочи, но тялото му остана неподвижно. Пак в първия съд. Изля другия и раздели течността за трети път, приблизително по 30 г. във всеки.
Докато го правеше, му се стори, че видя нещо да се изсипва през струята от първата стъкленица във втората. Нещо много тънко, дълго не повече от пет сантиметра — стига наистина да беше видял това, което му се стори, че видя.
Червей. Метил. Някаква паразитна болест ли беше това? Съществуваха различни примери с паразити, които преустройват приемащите ги тела, за да служат на собствената им репродуктивна дейност. Това ли беше обяснението за странните промени след смъртта, които бе видял на масата за аутопсия?
Вдигна въпросната стъкленица и разклати намалялата бяла течност под светлината на лампата. Вгледа се много съсредоточено в съдържанието… и да… не веднъж, а на два пъти нещо вътре се плъзна. Загърчи се. Жичка, тънка и бяла като обкръжението си. Движеше се много бързо.
Бенет трябваше да го изолира. Да го натопи във формалин, а след това да го изследва и идентифицира. Щом разполагаше с това, значи имаше десетки, може би стотици или… кой знае колко много, кръжащи вътре в другите тела в…
Силният трясък откъм камерата го стресна. Накара го да подскочи и съдът се изплъзна от ръката му. Падна на тезгяха, но не се счупи, само подскочи и издрънча в умивалника, където изсипа и разплиска съдържанието си. Бенет изръси низ от ругатни и затърси червея по мивката неръждавейка. После усети топлина по опакото на лявата си ръка. Капки от бялата кръв го бяха опръскали и вече щипеха плътта му. Не гореше, но разяждаше като киселина, достатъчно, за да причини болка. Бързо се изплакна с хладка вода и се подсуши с лабораторна кърпа, преди нещото да е увредило кожата му.
След това рязко се обърна с лице към камерата. Трясъкът определено не беше електрическа повреда. По-скоро приличаше на блъскане на носилка на колела в друга носилка на колела. Невъзможно… и гневът му се надигна отново. Червеят му току-що се беше изсипал в канализацията. Щеше да вземе нова кръвна проба и да изолира този паразит. Това откритие беше негово.
Докато още триеше ръката си в пеша на престилката, той пристъпи към вратата, дръпна дръжката и освободи ключалката на камерата. Запареният охладен въздух изсъска в лицето му, щом вратата се разтвори широко.
След като освободи себе си и другите от изолационното отделение, Джоан Лус нае кола, която да я откара право във ваканционния дом на един от партньорите основатели на адвокатската ѝ фирма в Ню Ханаан, Кънектикът. Беше накарала шофьора на два пъти да спре, за да може да повърне през прозореца. Съчетание от грип и нерви. Но все едно. Сега тя беше от класата на жертвите и едновременно с това — техният адвокат. Пострадалата страна и воюващият правен съветник. Воюващ за възмездяването на семействата на загиналите и на четиримата щастливи оцелели. Тузарската фирма на Къминс, Питърс и Лили можеше да претендира за 40% дивидент от най-големите корпоративни компенсации, изплащани някога. По-големи от „Виокс“ по-големи дори от „Уърлдком“.
Джоан Лус, партньор.
Човек си въобразява, че се е уредил добре в Бронксвил, докато не прескочи до Ню Ханаан. Бронксвил, домът на Джоан, представляваше потънало в зеленина селце в окръг Уестчестър, на петнайсет мили северно от среден Манхатън и на двайсет и осем минути път оттам с метрото. Роджър Лус работеше в областта на международните финанси за Клум и Феърщайн и повечето седмици пътуваше извън страната. И Джоан беше пътувала доста, но след като се родиха децата ѝ се наложи да отстъпи в името на приличието. Пътуванията обаче ѝ липсваха и предната седмица се беше забавлявала страхотно в Берлин, в „Риц-Карлтън“ и на Потсдамер плац. Двамата с Роджър, свикнали с хотелския живот, бяха уподобили същия стил и у дома си. Това включваше подовото отопление на банята, сауната в сутерена, доставката на свежи цветя на всеки две седмици, ежедневното озеленяване и, разбира се, домашния им иконом и перачката. Липсваха само румсървисът и шоколадчетата до възглавниците им преди лягане.