— А не искате ли по едно пони за всеки и собствено езерце?
Вярваше, че щедрият ѝ подкуп е усмирил децата. Но това, което всъщност ги уплаши и накара да се смълчат, беше усмивката ѝ: чудовищна и кръвнишка, израз на пълна неистова омраза.
За Джоан тази мигновена тишина беше блаженство.
На 911 постъпи обаждане за някакъв гол мъж при изхода на тунела Куинс-Мидтаун. Съобщението бе записано като 10-15, дребно нарушение на обществения ред. На осмата минута пристигна патрул от 1-7 и попадна на ужасно задръстване, по-зле от обичайното за неделя вечер. Няколко водачи натискаха клаксоните и сочеха нагоре. Викаха към полицаите, че заподозреният, дебел тип без нищо по него освен червен етикет на крака, вече се е разкарал.
— Деца имам тук! — ревна един от очуканата си каравана.
Полицай Карн, шофьорът, подхвърли на партньора си Лупо:
— От ония по Парк Авеню е, според мен. Клиент на сексклубовете. Прекалил е с екстазито, преди да се отдаде на забавленията си през уикенда.
Полицай Лупо откачи колана и отвори вратата си.
— Аз съм дежурен по трафика. Любовникът е изцяло твой.
— Много благодаря — изсумтя Карн на затръшнатата врата. Включи сирената и зачака търпеливо гмежта от коли по платното да му отвори път. Не му плащаха допълнително за бързане.
Продължи нагоре по Трийсет и осма, като хвърляше поглед на пресечките. Един пощръклял дебел гол тип едва ли щеше да е труден за намиране. Хората по тротоарите изглеждаха нормално, нямаха вид на възбудени. Услужлив гражданин, който пушеше пред един бар, видя бавно движещата се патрулка, приближи се и посочи нагоре по улицата.
Постъпиха второ и трето обаждане. И двете за гол мъж, обикалящ пред сградата на ООН. Полицай Карн натисна газта, решил да приключи с тази работа. Мина бавно покрай осветените знамена на всички държави-членки, развяващи се пред фасадата и зави към входа за посетители в северния край. Навсякъде имаше от сините заграждения на нюйоркската полиция, както и големи бетонни саксии, предназначени за спиране на коли-бомби.
Карн спря до дежурните отегчени ченгета край едно от загражденията.
— Това, което търся, господа, е един дебел гол мъж.
Един от полицаите сви рамене.
— Мога да ти дам няколко телефона.
Габриел Боливар се прибра с лимузина в новия си дом в Манхатън, две градски къщи в процес на пълно обновяване на Вестри стрийт, в Трайбека. След ремонта домът щеше да се сдобие с трийсет и една стаи. Трябваше да се разпростре върху 4270 кв. м заедно с облицования с мозайка плувен басейн, слугински квартири за 16 души персонал, подземно звукозаписно студио и кинотеатър с двайсет и шест места.
Напълно завършен и обзаведен беше само най-горният етаж. Ремонтът му бе приключен по време на турнето на Боливар из Европа. Останалите помещения на по-долните етажи бяха във фаза на груби довършителни работи, някои — измазани, други — все още покрити с изолационни материали и найлон. Дървените стърготини се стелеха по всяка повърхност, вмъкваха се във всяка цепнатина. Бизнес мениджърът на Боливар го беше информирал за хода на работата, но той не се интересуваше много от процеса, а само от крайния резултат — скорошния му разточителен и декадентски палат.
В края на турнето му „Плачът на Иисус“ бе прозвучала фалшива нота. На организаторите им се беше наложило да се потрудят здраво, за да напълнят арените, така че Боливар да може с право да твърди, че е пял навсякъде пред пълна публика. И той пя. Но в Германия чартърът на турнето се беше скапал и вместо да изчака с останалите, Боливар се съгласи да се прехвърли на редовен полет към дома. Все още чувстваше последствията от тази голяма грешка. Всъщност ставаше все по-зле.
Влезе през парадния вход с охраната си и с три млади дами от фенклуба. Някои от по-едрите му съкровища вече бяха преместени. Между тях бяха и двете пантери от черен мрамор, застинали от двете страни на високото шест метра фоайе. Два сини барабана — индустриални отпадъци, за които се твърдеше, че били собственост на Джефри Дамър7 и няколко реда картини в рамки: Марк Райдън, Робърт Уилямс, Чет Зар — всичките големи и скъпи. Разхлабеният ключ за осветлението на стената запали низа от строителни светлини по виещото се нагоре мраморно стълбище, под огромен крилат плачещ ангел с неясен произход, „спасен“ от румънска църква по време на режима на Чаушеску.
— Красив е — каза едно от момичетата, загледано нагоре към скритото в сянка и похабено от времето лице на ангела.
Боливар залитна близо до огромния ангел, поразен от гърч в корема. Беше повече от спазъм, по-скоро приличаше на жилване от някой съседен орган. Вкопчи се в крилото на ангела, за да се задържи на крака, а момичетата се струпаха около него.