Дъхът излизаше от устата на мъжа на смътни облачета пара. Някой външен наблюдател сигурно щеше да повярва, че човекът е смъртник. Сигурно щеше да си помисли, че е свидетел на последните дни или седмици от, съдейки по разкошното и разпростряло се на седемнайсет акра имение, един впечатляващо успешен живот. Може би щеше да си отбележи дори иронията в това, че човек с такова очебийно богатство и положение среща същия край като последния бедняк.
Само че Елдрич Палмър не беше в края на дните си. Беше в седемдесет и шестата си година и нямаше никакво намерение да се предава на каквото и да било. Никакво.
Високопочитаемият инвеститор, бизнесмен, теолог и близък доверен приятел на висшите властови кръгове, преминаваше през една и съща три-четири часова процедура в последните седем години от живота си. Здравословното му състояние беше крехко, но все пак податливо на регулиране, под двадесет и четири часовия надзор на лекарски екип и подпомагано от болнично медицинско оборудване, закупено за негови лични домашни нужди.
Богатите могат да си позволят първокласно здравно обслужване и също така могат да си позволят да бъдат ексцентрични. Елдрич Палмър ревниво криеше личните си странности от публичния поглед, дори от собствения си вътрешен кръг. Мъжът никога не беше се женил. Никога не бе създавал свой наследник. Ето защо основната тема за спекулации около Палмър бе свързана с плановете, които би могъл да има за огромния си капитал, след като умре. Нямаше първи заместник в основното си инвеститорско дружество, „Стоунхарт Груп“. Нямаше публични връзки с благотворителни фондации, за разлика от двамата състезаващи се с него за номер едно в ежегодния списък на „Форбс“ на най-богатите американци на света — основателя на „Майкрософт“ Бил Гейтс и инвеститора на „Бъркшир Хатауей“, Уорън Бъфет. (Ако в оценката на „Форбс“ се включеха определени златни резерви в Южна Америка и активи на сенчести корпорации в Африка, то Палмър щеше твърдо и неизменно да се задържи на върха на списъка.) Палмър никога не беше нахвърлял дори чернова на завещание. Недалновидност, немислима за човек и с една хилядна от неговото богатство.
Но Елдрич Палмър, казано простичко, изобщо не се канеше да умира.
Хемодиализата представлява процедура, при която кръвта се изважда от тялото посредством система от тръби, филтрира се и се пречиства през диализатор или изкуствен бъбрек и след това се връща в тялото, изчистена от отпадъчни продукти и мръсотии. Входни и изходни игли се поставят в синтетична артериовенозна фистула, инсталирана полу-перманентно в ръката под лакътя. В случая машината за тази процедура беше последен писък на технологията, модел „Фресениус“. Следеше непрекъснато критичните параметри на Палмър и предупреждаваше г-н Фицуилям, който никога не беше на повече от две стаи разстояние, за всякакви данни извън нормалния обхват.
Лоялните инвеститори бяха привикнали с вечно изпитата външност на Палмър. По същество тя се бе превърнала в търговската му марка, ироничен символ на паричната му сила, това, че толкова крехък и с пепеляво лице човек може да държи в ръцете си толкова власт и влияние в международните финанси и политика. Легионът му от верни инвеститори наброяваше трийсет хиляден елитен финансов блок: входната миза беше два милиона долара, а капиталът на мнозина от инвестиралите с Палмър надвишаваше деветцифрено число. Покупателната сила на неговата „Стоунхарт Груп“ му осигуряваше огромен икономически лост, който той прилагаше ефективно и понякога — безскрупулно.
Западните врати се отвориха откъм широкия коридор и г-н Фицуилям, по съвместителство шеф на личната охрана на Палмър, влезе с преносим обезопасен телефон, положен на поднос от чисто сребро. Г-н Фицуилям беше бивш офицер от щатските ВМС, с потвърдени четиридесет и две бойни убийства. Притежаваше бърз ум и беше преминал следвоенно медицинско обучение, финансирано от настоящия му шеф.
— Зам. секретарят по Национална сигурност, сър — заяви той, изпускайки бяло облаче дъх в хладното помещение.
Обикновено Палмър не позволяваше да му досаждат по време на нощните процедури. Тези часове предпочиташе да ги използва за размисъл. Но точно това обаждане беше очаквал. Прие поднесения му от г-н Фицуилям телефон и изчака, докато той чинно се оттегли.
Палмър се отзова и го уведомиха за дремещия на пистата въздушен лайнер. Научи, че сред администрацията на летище „Кенеди“ цари сериозно объркване как да се процедира по-нататък. Обадилият се говореше неспокойно, с притеснената официалност на дете, гордо, че докладва за добро деяние.