Брандън Сандърсън
Зарево
(книга втора от поредицата "Възмездителите")
На Нейтън Гудрич,
скъп приятел, достатъчно търпелив,
та да чете книгите ми, когато бяха слаби.
Пролог
Гледах изгрева на Злочестие.
Тогава бях шестгодишен и стоях в нощта на балкона на нашия апартамент. Все още съм в състояние да си спомня как старият климатик трака в прозореца до мен и заглушава плача на татко. Преуморената машина надвисваше над множество етажи и ръсеше вода като пот от челото на самоубиец. Беше развалена — пускаше въздух, но не охлаждаше нищо. Майка ми често я спираше.
След смъртта ѝ баща ми я остави включена; казваше, че му било по-прохладно, ако работи.
Свалих плодовия си сладолед и примижах към странната червена светлина, изгряла като нова звезда на хоризонта. Само дето никоя звезда никога не е бивала тъй ярка или червена. Пурпурна. Приличаше на рана от куршум в самия небесен свод.
Същата нощ Злочестие заля града с особена топла светлина. Стоях там — сладоледът се топеше, лепкавата течност се стичаше по пръстите ми — докато гледах целия ѝ изгрев.
После се понесоха писъците.
Част първа
1.
— Дейвид?
Гласът дойде от слушалката ми.
Отърсих се от унеса си. Отново се бях загледал в Злочестие, ала от изгрева ѝ бяха изминали почти тринадесет години. Вече не бях хлапе, у дома при баща си; не бях дори и сирак на работа във фабриката за боеприпаси в подземните улици.
Бях Възмездител.
— Слушам — отвърнах аз, нарамих пушката и прекосих покрива. Беше нощ и се кълна, че от светлината на Злочестие виждах всичко в червен оттенък — макар тя никога повече да не бе тъй ярка, както през първата вечер.
Пред мен се простираше центърът на Нюкаго, а повърхностите му отразяваха светлината на звездите. Тук всичко беше стомана. Като киборг от бъдещето с одрана кожа. Само че, нали разбирате, не убива. Добре де, и въобще не е жив.
Човече, рекох си. Сравненията ти наистина не струват.
Стоманеното сърце вече беше мъртъв, а ние си бяхме върнали надземните улици на Нюкаго — включително много от удобствата, които онези от елита пазеха само за себе си. Можех всеки ден да вземам душ в своя собствена баня. Почти не знаех какво да правя с такъв разкош.
Освен, разбирате ли, да не воня.
Нюкаго най-после бе свободен.
Моя работа беше да гарантирам да остане така.
— Нищо не виждам — прошепнах и коленичих до ръба на покрива. Носех слушалка с безжична връзка към мобилния ми телефон. Малка камера на слушалката позволяваше на Тиа да вижда каквото виждам аз, а слушалката бе достатъчно чувствителна, за да улавя думите ми, дори и когато говорех много тихо.
— Продължавай да наблюдаваш — обади се Тиа по линията. — Коуди докладва, че Проф и целта са потеглили в твоята посока.
— Тук е спокойно — прошепнах аз. — Сигурна ли си…
Покривът току до мен експлодира. Изскимтях и се претърколих назад, щом цялата сграда се разтърси, а взривът пръсна около мен парченца натрошен метал. Злочестие! Изстрелите бяха сериозни.
— Искри! — кресна Коуди по връзката. — Тя ме заобиколи, момко. Идва откъм северната ти страна…
Гласът му се загуби, когато друг сияен енергиен удар изникна откъм земята и откъсна страната на покрива близо до укритието ми.
— Бягай! — викна Тиа.
Все едно някой трябваше да ми казва да бягам. Тръгнах. Вдясно от мен от светлината се материализира фигура. Облечена в тъмен анцуг и кецове, Електричната носеше пълна маска — като на нинджа — и дълга черна пелерина. Някои Епични се вживяваха в цялата работа с „нечовешките сили“ повече от други. Откровено казано, изглеждаше смешно — нищо, че наистина светеше в бледосиньо и пукаше заради понеслата се из тялото ѝ енергия.
Докоснеше ли нещо, можеше да го трансформира в енергия и да се придвижва през него. Това не беше същинска телепортация, но беше достатъчно близо — и колкото по-проводимо беше веществото, толкова по-надалеч можеше да се движи Електричната, та стоманеният град беше като рай за нея. Изненадващо беше, че ѝ отне толкова време да се добере до тук. Не стига телепортацията, а и електрическите ѝ умения я правеха неуязвима за повечето оръжия. Устройваните от нея светлинни представления бяха знаменити — не я бях виждал лично, но открай време ми се щеше да я видя в действие.
Само че не толкова отблизо.
— Зарязвай плана! — нареди Тиа. — Проф? Джон! Докладвай! Ейбрахам?