Двамата с Ейбрахам крачехме през дългия скрит пасаж, изсечен право в металната земя. Стените на тунела притежаваха характерната гладкост, придадена от тензорите. Когато някой от нас владееше разрушителните сили на Проф, можеше да превръща плътен метал, скала или дърво в прах. Това придаваше на тунела усещане за нещо изваяно, като че стоманата беше глина, която бяхме издълбали с ръцете си.
Коуди пазеше входа на скривалището. Винаги поставяхме страж след операция. Проф непрестанно очакваше някой от Епичните, които се появяваха, да е двойник — някой, когото да убием, докато по-могъщ Епичен наблюдава и опитва да открие как да ни последва. Беше напълно възможно.
Какво ще правим, ако група Епични реши да превземе града?, мислех си с трепет, когато двамата с Ейбрахам влязохме в скривалището.
Осветено от жълти крушки, завити направо в стените, скривалището представляваше среден по размери комплекс стоманени помещения. Тиа седеше зад бюро в далечния край; червенокоса и на средна възраст, тя носеше очила, бяла блуза и джинси. Писалището, което тя разположи преди няколко седмици, беше пищно, дървено. Това ми се бе сторило странен знак, символ на постоянство.
Ейбрахам отиде при нея и пусна цветчетата на бюрото. Тиа вдигна вежди при вида им.
— Къде? — попита тя.
— В джоба на Електричната — отговорих.
Тиа събра венчелистчетата.
— Това е третият поред Епичен, който е дошъл тук и е опитал да ни унищожи — казах аз. — И всеки има някаква връзка с Възродения Вавилон. Тиа, какво става?
— Не съм сигурна.
— Проф като че ли знае — рекох. — Това ми каза по-рано, но не ми обясни.
— Тогава нека ти каже, щом е готов — отговори Тиа. — Засега, тук на бюрото има една папка за теб. Онова, за което попита.
Опитваше да ме разсее. Пуснах раницата си — отгоре стърчаха парчетата от пушката ми — и скръстих ръце, обаче установих, че поглеждам към масата, където лежеше папка, надписана с моето име отгоре.
Тиа се изниза, влезе в стаята на Проф и остави двама ни с Ейбрахам сами в главното помещение. Ейбрахам седна до работния тезгях и с тупване остави оръжието си отгоре. В задната част на оръжието граватониците светеха в зелено, ала явно единият се беше напукал. Ейбрахам откачи разни инструменти от стената и се залови да разглобява оръжието си.
— Какво не ни казват? — попитах аз и взех папката от бюрото на Тиа.
— Много неща — отвърна Ейбрахам. Заради лекия френски акцент звучеше дълбокомислено. — Така е правилно. Ако някой от нас бъде заловен, не може да разкрие какво знаем.
Изсумтях и се облегнах на стоманената стена до Ейбрахам.
— Вавилар… Възродения Вавилон. Бил ли си там?
— Не.
— Дори и преди? — попитах аз, докато прелиствах страниците, оставени ми от Тиа. — Когато се наричаше Манхатън?
— Никога не съм го посещавал — отвърна Ейбрахам. — Съжалявам.
Хвърлих поглед към бюрото на Тиа. Купчина от папките там ми се видя позната. Старите ми досиета за Епичните, онези, които бях направил за всеки известен ми Епичен. Приведох се и отворих една.
Регалия, гласеше заглавието на първото досие. Бивша Абигейл Рийд. Епичната, която сега управляваше Вавилар. Измъкнах снимка на възрастна, достолепна на вид афроамериканка. Изглеждаше позната. Не беше ли съдийка някога, много отдавна? Да… И после участваше в собствено реалити шоу по телевизията. Съдия Регалия. Разлистих и опресних паметта си.
— Дейвид… — предупреди ме Ейбрахам, когато отгърнах страница.
— Това са моите бележки — казах.
— На бюрото на Тиа. — Той продължи да работи по оръжието си, без да ме поглежда.
С въздишка затворих папката. Вместо нея почнах да чета досието, което Тиа беше оставила за мен. Вътре имаше само една страница; беше адресирана до Тиа от един от контактите ѝ, лорист — възмездителска дума за човек, който изучава Епичните.
Често е трудно да задълбаем в това какви са били Епичните преди превръщането си, особено ранните — пишеше в досието. — Стоманеното сърце е отличен пример за това. Не само загубихме много от записаното по-рано в интернет, но и той активно работи да смаже всеки, който го познаваше отпреди Злочестие. Вече знаем неговата слабост — благодарение на вашия млад приятел — и можем да заключим, че той искаше да премахне всеки, който го е познавал по-рано, да не би някой да не се бои от него.
Все пак съумях да възстановя малко сведения.
С истинско име Пол Джаксън, Стоманеното сърце бил атлет, звезда в местната гимназия. Освен това имал репутацията на бияч, дотолкова, че въпреки спортните му успехи, не му били предложени никакви значителни стипендии. Имало инциденти. Не мога да намеря подробности, но ми се струва, че може би е оставил някои от съотборниците си със счупени кости.