— Изнасяй се.
— Работя по въпроса.
Сам припряно мина през тази стая, движейки се покрай стената. Прекрачи една машина за кафе, от която никнеха филизи, избърза през кухненски бокс и най-сетне намери стена с прозорци. Погледна навън, където трябваше да пада от четири етажа, и обратно към джунглата.
— Тръгвай — каза Вал.
— Чух нещо.
— Тогава върви по-бързо!
Сам остана с ръка на прозоречния перваз. На светлината на плодовете видях ръкавиците му. Той носеше спирила.
— Само наблюдаваме, Вал — прошепна той. — Не затова се присъединих към Възмездителите.
— Сам…
— Добре — измърмори той. После изби с лакът малко от стъклото по рамката и се покатери. Насочи поточния лъч към водата, но се поколеба. В стаята нещо прошумоля. Сам се завъртя, камерата се разтърси и се чу приглушено дращене, когато някакъв ластар мина през слушалката му.
Меган стоеше зад него в сенките на надвисналите листа. Облечена беше в джинси и тясна тениска. Изглеждаше изненадана да го види. Не беше извадила оръжие.
Всичко застина.
Усетих, че се надигам от стола, а в устата ми се оформят думи. Исках да изкрещя на екрана, макар това да беше просто запис.
— Отивай си — казах аз. Умолявах.
— Сам, не — обади се Вал.
Сам се пресегна за пистолета в кобура.
Меган беше по-бърза.
Всичко свърши за по-малко от секунда. Чух изстрела и камерата отново се люшна. Когато спря, показа съседната стена. Чух трудното дишане на Сам, но той не помръдна. Над него надвисна сянка, чух шумолене и предположих, че Меган — винаги нащрек за оръжията — взема пистолета на Сам и проверява дали той не се преструва на ранен.
Вал шепнеше нещо отново и отново. Името на Сам.
Усетих, че се потя.
Сянката на Меган се оттегли. Дишането на Сам се влошаваше все повече. Вал опита да му говори, каза му, че Ексел отива при него, ала Сам не откликна.
Не видях края на живота му. Но го чух. Откъслечни дихания, после… нищо.
Потънах в стола, видеото свърши, а гласът на Вал пресекна посред вика ѝ към Ексел да побърза. Имах чувството, че съм видял нещо интимно, нещо, което не е трябвало да виждам.
Тя наистина го уби, казах си аз. Беше един вид самозащита, нали? Меган проверяваше шума, който Сам вдигна. Той извади оръжие…
Разбира се, когато я убиеха, Меган се превъплъщаваше. А Сам — не. Вцепенено оставих таблета. Не можех да виня Меган, че се отбранява, но в същото време се разкъсвах при мисълта за станалото. Толкова лесно можеше да се избегне.
На колко от думите на Меган можех да се доверя? В крайна сметка, Проф ме беше шпионирал. А сега се оказа, че Меган наистина е убила Сам. За нещастие, осъзнах, че дълбоко в себе си не съм изненадан. На Меган явно ѝ стана неудобно при споменаването на Сам и тя не обясни нито какво е правила, нито какво е станало. Не ѝ бях дал тази възможност.
Не бях поискал да знам.
На кого можех да вярвам? Чувствата ми бяха пълна бъркотия, вряща смес от объркване, безсилен гняв и световъртеж. Вече нищо нямаше смисъл. Не и както би трябвало.
Ще се бориш за въздух, ми беше казала Регалия.
Вкопчих се в една мисъл, нещо различно, нещо, което да ме измъкне от тресавището на чувствата ми към Меган, Проф и Възмездителите. В деня, когато за пръв път се упражнявах със спирила, Регалия се появи. Говори как един ден ще умра в самота. Ще се бориш за въздух в една от джунглите в тези сгради, на една стъпка от свободата, каза тя тогава. Последното, което ще видиш, ще бъде гола стена, върху която някой е плиснал кафе. Окаян, жалък край.
Макар да ми беше противно да гледам отново, пуснах видеото до последното нещо, което Сам беше видял — камерата му беше насочена към стената. Тази стена беше изцапана като от нещо разлято.
Регалия беше гледала този запис.
О, искри. Колко знаеше тя? Отново ме връхлетя тревогата за цялата тази мисия. Не знаехме и половината неща, които мислехме, че знаем. Сигурен бях в това.
Поколебах се за миг, после сметох от бюрото на Тиа всичко с изключение на таблета.
Имах нужда да помисля. За Епичните, за Регалия и за това какво всъщност знаех. За момента заключих чувствата си и оставих настрани всичко, което мислехме, че знаем. Махнах дори бележките, които бях събрал, преди да се присъединя към Възмездителите.
Силите на Разрушение доказваха, че знанията ми могат да са подчертано погрешни.
И така, какво всъщност знаех за Регалия?
Един факт ми се натрапваше. Тя държеше Възмездителите в ръцете си и беше решила да не ни убива. Защо? Проф беше сигурен, че желанието ѝ е той да я убие. Не бях готов на такъв скок. Какви други причини можеше да има?