Първата нощ тя се изправи пред нас с очакването да намери Проф, казах си аз. Тя със сигурност можеше да изтреби повечето от нас без да се замисля. Но не и Джонатан Федрус.
Знаеше, че той е Епичен. Наясно беше със силите му. Остави ни живи, привидно за да съобщим, че Проф трябва да я убие. Е, не приемах, че тя иска да умре. Ала защо иначе би примамила Проф да дойде във Вавилар?
Регалия знаеше как е умрял Сам, разсъдих аз. В големи подробности. Които надали ѝ бяха обяснени от Меган. Значи, или беше гледала записа, или беше присъствала там в онази нощ.
Възможно ли беше да е дърпала конците и да е режисирала смъртта на Сам? Или аз просто търсех как да оневиня Меган?
Отново се съсредоточих върху първата ни нощ във Вавилар, когато се сблъскахме с Разрушение. Борбата ни беше изтощила, а след като го бяхме пропъдили, Регалия се появи в пълен блясък. Но беше потресена, че Проф го няма. Ами ако тя беше направила всичко това, за да намери как да убие Проф? Той знаеше докъде се простират способностите ѝ и какви пропуски има в тях. Дали Регалия разполагаше със същите сведения за него?
Изведнъж си го представих като сложна клопка в духа на Възмездителите, заложена от Регалия, за да доведе Проф тук и да го елиминира. Кроеж за отстраняването на един от най-могъщите потенциални съперници за властта ѝ. Връзката изглеждаше пресилена. Ала колкото повече обмислях, толкова повече се убеждавах, че Проф е в сериозна опасност.
Можеше ли наистина да се окаже, че тук ние въобще не сме ловци? Не бяхме ли онези, които бяха заловени в капан?
Станах. Трябваше да се измъкна. Навярно Проф беше в опасност. А и да не беше, аз не можех да поема риска той да нападне Меган. Трябваха ми нейните отговори. Трябваше да говоря с нея за Сам, за нейните действия. Трябваше да знам колко от нещата, които ми каза, бяха лъжа.
И… истината беше, че я обичам.
Въпреки всичко — въпреки въпросите и чувството, че съм предаден — аз я обичах. И проклет да съм, ако допусна Проф да я убие.
Отидох до вратата и опитах да махна силовото поле от пътя си. Опитах да бутам, да блъскам — даже грабнах стола от бюрото и го стоварих върху силовото поле. Всичко това, разбира се, нямаше ефект.
От усилията задишах тежко и опитах да разбия дървената рамка около силовото поле. И това не се получи. Нямах лост, а сградата беше много яка. Може би с инструменти за един-два дни щях да пробия стената към съседната стая, но това щеше да отнеме прекалено много време. Нямаше други изходи.
Освен…
Обърнах се и огледах големия прозорец. Беше по-висок от човешки ръст и няколко пъти по-широк. Гледаше към океана. Беше полунощ, тъмно, но в ужасната чернота различавах движещи се фигури.
Всеки път, щом влезех във водата, имах усещането, че тази бездна опитва да ме всмуче. Да ме погълне.
Бавно приближих бюрото на Тиа, бръкнах в долното чекмедже и извадих деветмилиметровия. Валтер, добро оръжие, дори и аз му признавах точността. Заредих и вдигнах очи към прозореца.
Незабавно усетих смазващ ужас. Постигнал бях едно нестабилно споразумение с водите, ала си оставах с усещането, че нямат търпение да нахлуят и да ме смачкат.
Отново се озовах там, в чернотата, с провесена от крака ми верига, която ме влачеше към смъртта. На каква дълбочина се намирахме? Оттук не можех да изплувам, нали?
Ама че глупава идея. Оставих пистолета на бюрото.
Но… ако остана тук, много е вероятно и двамата да загинат. Проф убива Меган. Регалия убива Проф.
Преди близо единадесет години в банката аз се криех страхливо, докато баща ми се бореше. Той загина.
По-добре да се удавя. Събрах всички чувства, които изпитвах докато гледах в дълбините — ужаса, предусещането, първичната паника — и ги взех в ръка. После ги смачках.
Водите нямаше да властват над мен. Целенасочено, преднамерено взех отново пистолета от бюрото на Тиа и го насочих към прозореца.
После стрелях.
41.
Куршумът едва засегна стъклото.
О, направи малка дупчица, от която плъзна паяжина пукнатинки, като в противокуршумно стъкло след изстрел. Само че това беше едва деветмилиметров пистолет, а стъклото пред мен беше направено да устоява на бомби. Чувствах се глупак, но стрелях отново. И отново. Изпразних пълнителя в стъклената стена и ушите ми почнаха да звънят.
Прозорецът не се счупи. Появи се само съвсем малък теч. Страхотно. Сега щях да се удавя в тази стая. Съдейки по размера на теча, имах само… ох, около половин година, докато водата изпълни цялото помещение.