Епичен ли бях вече?
Да. Усещах, че е вярно. Случилото се ей сега между мен и Злочестие не беше някакъв номер. Но все пак трябваше да го изпитам. Трябваше да знам с пълна сигурност.
И тогава щях да се самоубия, бързо, преди желанията да ме погълнат.
Пресегнах се да докосна водата.
42.
Усетих нещо.
Е, усетих водата, разбира се. Имам предвид, нещо друго. Нещо вътре в мен. Вълнение.
С длан върху повърхността на водата, аз се взрях в дълбините. Точно под мен имаше стар стоманен мост с гъста редица ръждиви автомобили. Прозорец към друг свят, по-стар свят от едно минало време. Представих си какво ли е било да живееш в този град, преди водите да го пометат. Страховете ми се върнаха, образите на това да съм смачкан, удавен, хванат в капан.
Само че… открих, че сега те не ме контролират както преди. Можех да ги сбутам настрани. Вече никога нищо нямаше да е толкова лошо, колкото да стоя пред стъклената стена под океана и да стрелям по нея с пистолета, канейки морето да дойде и да ме смаже.
Вземи я, каза един глас в главата ми. Тих и далечен, ала истински глас. Вземи тази сила. Тя е твоя.
Аз…
Вземи я!
— Не.
Бодежът изчезна.
Примигнах към водите. Светлината на Злочестие се бе отдръпнала и отново всичко изглеждаше нормално. С усилие се изправих на крака и се обърнах към Регалия. Тя се усмихна.
— А, получава се!
— Не — отвърнах аз. — Аз съм като пералня на оръжеен панаир.
Тя запримигва, напълно сащисана.
— … Какво каза току-що?
— Пералня? Оръжеен панаир? Знаеш. Пералните не ползват оръжия, нали. Нямат пръсти. Значи, ако са на оръжейния панаир, няма нищо, което биха искали да си купят. Както и да е, добре съм. Не се интересувам.
— Не се… интересуваш. Няма значение дали се интересуваш, или не! Ти не получаваш избор.
— И без това избрах. Благодаря ти все пак. Много мило беше, че помисли за мен.
Регалия размърда устни да заговори, ала не излезе звук. Докато ме гледаше, очите ѝ изскочиха. Позата ѝ на власт и контрол беше изчезнала.
Усмихнах се и свих рамене. А вътрешно работех трескаво да измисля начин за измъкване. Дали Регалия щеше да ме унищожи, след като отказах да стана част от нейните планове? Можех да отида единствено във водата, а това май не беше мъдро заради способностите на Регалия. Но аз не бях Епичен. Нямах съмнение, че тя просто е опитала да ми даде сили, както беше казала, че може да направи. Нямах съмнение, че чух гласа на Злочестие в ума си.
Просто с мен не се получи.
— Епичните сили — попитах аз Регалия и я погледнах в очите — са свързани със страховете ти, нали?
Очите ѝ се отвориха още по-широко. Част от мен намираше върховно удоволствие в нейното огромно смайване. Прецених го като поредното доказателство, че всичко друго, което тя направи, беше пресметнато. Дори когато изглеждаше изгубила контрол, тя знаеше какво прави.
Всичко с изключение на този момент.
Регалия отмести поглед и изруга. После изчезна. Аз, разбира се, веднага паднах в океана.
Позадавих се малко, обаче успях да доплувам до най-близката вавиларска сграда. Мизи би се разсмяла от глупавия ми стил в плуването. Но ми вършеше работа. Измъкнах се от водата и влязох в сградата през един прозорец. Отне ми около пет минути да намеря стълбището — в сградата имаше пътеки, навярно утъпкани от берачите на плодове — и да се кача на покрива два етажа по-горе.
Беше типична вавиларска нощ. Хората седяха навън, а краката им висяха от ръбовете на покривите. Някои ловяха риба, други лениво беряха плодове. Една група пееше тихо под акомпанимента на стара китара. Бях разтреперан и мокър. Помъчих се да разбера какво ми се е случило току-що.
Злочестие беше Епичен. Някакъв… свръхмощен даряващ може би? Възможно ли беше през цялото време да е имало само един-единствен Епичен, а всички останали да са издънки от неговите сили?
Е, Регалия беше във връзка с него, който и да беше той. Остави ме на мира. Дали защото това, че не успя да ме направи Епичен, я уплаши? Накрая беше погледнала встрани; понякога ми беше трудно да си спомня, че тя всъщност се намира в тайната си база и там около нея стават други работи. Може би нещо я беше разсеяло.
Добре. Поне засега бях свободен. И все още имах работа за вършене. Поех дълбоко дъх и опитах да се ориентирам, обаче имах съвсем смътна представа къде съм. Притичах до групичка хора, които варяха супа край палатките си; слушаха тиха музика по радиото — може би предавана на живо от някой друг в града. Вдигнаха погледи към мен и един ми предложи бутилка вода.