— Благодаря, ъъ, обаче не мога да остана. Хмм… — Как можех да го кажа, без да звучи подозрително? — Съвсем нормален съм, нищо откачено няма в мен. Обаче искам да стигна до Финкъл Кросуей. Кажете ми, накъде е?
Една стара жена със светещ син плетен шал лениво ми посочи.
— На десетина моста нататък. При голямата сграда завий наляво и продължавай. Ама така ще минеш покрай Търтъл Бей…
— Ъхъ. И?
— Там има един голям Епичен — подхвърли някакъв мъж. — Свети.
А, да. Разрушение. Е, колкото и да беше изненадващо, той беше най-малкият ми проблем. Хукнах в тази посока и се помъчих да се съсредоточа върху задачата, а не върху Злочестие. Трябваше да спася Меган, да получа отговори на някои въпроси, да предупредя Проф, че обсегът на Регалия е по-широк отколкото той и Тиа мислят.
Какво ли щеше да си каже Проф като ме види вън от базата? Вероятно нямаше да е нещо добро, обаче се налагаше да вярвам, че ще изслуша обясненията ми за появата на Регалия в базата.
Десет моста? Това беше много път, а времето беше малко. Навярно Възмездителите вече бяха задействали плана си. Имах нужда от мобилен. Искри, трябваше ми нещо повече! Трябваше ми оръжие, информация и за предпочитане, една-две армии. А пък аз тичах сам и невъоръжен по дървен мост, където всяка дъска беше боядисана в различен цвят.
Мисли, мисли! Не можех да стигна до тях навреме, дори и да тичах по целия път. Какво ми оставаше да правя?
Така. Знаех плана. Възмездителите щяха да следят Нютън при нейните нощни обиколки. Те започваха в центъра, после свиваха към стария китайски квартал, където и щеше да бъде нанесен ударът. Следователно, ако успеех да се разположа по средата на този път, на теория те щяха да дойдат при мен, вместо да се налага аз да ги търся.
Попитах още няколко души и успях да стигна до Катедралата на Боб, за която знаех, че е по трасето на Нютън. Така грандомански нареченото място беше просто един покрив, боядисан със спрей отгоре и отстрани като редица витражи. Покривът беше гъсто населен и Тиа подозираше, че влиза в обиколките на Нютън, защото ѝ позволява да се перчи и да напомня на всички кой управлява града.
С приближаването си забавих ход и се присъединих към редицата хора, които вървяха по моста към колоритната сграда. Искри, това място беше оживено. Като стигнах горе, установих, че това е пазар, пълен с палатки и навеси. В палатките бяха изложени всякакви стоки — от прости вещи като плетени шапки от вавиларски лиани до екзотики от старите времена. Минах край един мъж, който имаше цели кофи механични играчки. Настанил се беше зад тях с малка отвертка и поправяше една счупена. Някаква жена продаваше празни кани от мляко и твърдеше, че са отлични за съхраняване на плодов сок. За доказателство беше наредила няколко пълни, които светеха ярко.
За разлика от всеки друг път, пресата на телата и бърборенето ми донесоха облекчение. По-лесно щях да се скрия тук, но трябваше да се погрижа да застана така, че да видя Нютън щом дойде. Позабавих се пред една сергия за дрехи. Проста работа, всъщност просто парчета плат с изрязани дупки за ръцете. Едно обаче беше яркосиньо наметало. Съвършено ненатрапчиво тук, във Вавилар.
— Харесва ли ти това, което виждаш? — попита младото момиче, седнало на столче под навеса.
— Бих могъл да ползвам наметалото — отговорих аз и го посочих. — Обаче нямам кой знае какво за размяна.
— Имаш хубави обувки.
Погледнах надолу. Маратонките ми. Гумата беше добра, все по-трудно се намираше такава. Подозирах, че ако трябва да гоня Възмездителите, маратонките ще ми потрябват. Порових из джобовете си и намерих само едно. Верижката, която Ейбрахам ми беше дал, онази със символа на Верните.
Момичето се ококори.
Постоях дълго така.
После изтъргувах маратонките. Не знаех точно колко струват, обаче не спрях да се пазаря и трупах вещи, докато накрая си тръгнах с наметалото, чифт вехти сандали и доста добър на вид нож.
Облякох новата дреха и се отправих към кръчмата от едната страна на покрива — мястото, където Нютън спираше за питие повечето вечери, преди да продължи да тормози търговците в катедралата. Тук продаваха алкохол, който светеше бледо в нощта. Ако имаше някакъв универсален закон за хората, той гласеше, че с времето те се научават да правят алкохол от всичко.
Не поръчах питие, а седнах на земята до дървената стена на кръчмата и спуснах качулката над очите си. Просто поредният мързелив вавиларец. После опитах да реша какво ще правя, ако Нютън наистина се появи.