— О! — Мизи ме потупа по рамото. — Дейвид! Добре ли си?
— Аз…
— Чакай! — възкликна тя и затули устата си с длан. — Мразя те!
Пак замахна с юмрук и ме удари право в корема. А какъв удар имаше само. Изръмжах, сгърчих се — главно от болка — и я отблъснах. Успях някак да стана и посегнах за ножа, но Мизи ме хвана под мишница и…
Е, пак всичко се преобърна, аз внезапно се озовах по гръб и съвсем останах без дъх. Не се предполагаше да стане така. Бях много по-едър от нея. Не трябваше ли аз да победя в борбата? Вярно, нямах много опит в ръкопашния бой, а тя имаше… хмм, повече от „не много“.
В бъркотията Мизи беше оставила торбата си и сега бъркаше под дрехата за оръжие. Лошо. Успях отново да се изправя, като дишах със свистене, и скочих към нея. Можеше и да успее да ме налага още, обаче докато правеше това, нямаше да стреля по мен. На теория.
Но Мизи измъкна изпод дрехата си не пистолет, а мобилен. Почти толкова лошо — щеше да се обади на отряда. Блъснах се в нея и това я разсея. Мобилният отскочи нанякъде, а Мизи почна да се бори в хватката ми, измъкна ръката си и бръкна с палец в дясното ми око.
Извиках, метнах се назад и запримигвах от болка. Мизи се просна да вземе мобилния си. Затова го изритах.
Май прекалено силно. Той се плъзна от края на покрива. Мизи се хвърли нататък в напразен опит да го улови. Използвах момента да се огледам, като продължавах да държа едното си око затворено. Палатката, в която бяхме преди малко, се тресеше. Едно от колчетата беше паднало, когато Мизи ме изхвърли. Вдясно от нас една от приближените на Нютън минаваше по улиците между палатките — или търсеше нападателите, или просто пазеше периметъра. Свърнах настрани, пак придърпах качулката и опрях гръб в стената на някаква дървена барака.
Мизи, на ръба на покрива, ме изгледа гневно.
— Какво те прихваща? — просъска тя.
— Някой ми бръкна в окото — троснах се аз в отговор. — Това ме прихваща.
— Аз…
— Тихо! Една от гангстерките на Нютън идва насам.
Надникнах иззад ъгъла на бараката и тутакси се прибрах с ругатни. Вече и Нютън беше тук. Двете вървяха към нас.
Искри, рекох си аз, и затърсих укритие. Беше невъзможно да се скрием в сенките на тъпия град, защото нямаше сенки. Боядисаната земя под краката ми светеше с ярки лъскави цветове.
Вратата на една от бараките пред мен беше открехната. Хукнах натам. Мизи изруга и ме последва с торба през рамо. Вътре намерих стъпала. Това, което бях взел за барака, се оказа част от небостъргача. Много от сградите имаха малки постройки на покрива, където свършваше стълбището или пък имаше някакъв склад. Тук стълбите водеха към последния етаж. Смъкнах наметалото и го смотах, а Мизи се навря в помещението зад мен. Затвори вратата и опря пистолет в ребрата ми.
Страхотно.
— Не мисля, че има някаква връзка — говореше женски глас отвън. — Беше просто съвпадение.
— Стават неспокойни. — Това беше гласът на Нютън. — За да се подчинява, населението трябва да се сплашва. Не биваше Регалия да ме спира.
— Ба — възрази първият глас. — Да не мислиш, че ти щеше да се справиш по-добре, Нютън? Точно за две седмици щеше да изгубиш контрол над града.
При тази забележка се замислих, ала едва тогава осъзнах, че гласовете се засилват. Стъписан от собствената си глупост, тръгнах към стълбището надолу. Мизи ме стисна за рамото и навря пистолета в тялото ми по-здраво. В светлината от качулката ѝ видях устните ѝ, които изрекоха:
— Не мърдай!
Посочих навън и прошепнах:
— Ще влязат тук!
Мизи се поколеба и аз рискувах да се измъкна от хватката ѝ, после забързах надолу по стъпалата възможно най-тихо. Тя ме последва неохотно. Идването на Нютън не беше съвпадение; тя търсеше тъкмо тази сграда.
И наистина, чух как вратата над нас се отваря. Опитах да се движа възможно най-тихо надолу по стълбището, но скоро се озовах пред стена от растения. Искри! Нямаше как да мина. Стълбището беше напълно обрасло. Обърнах се и опрях гръб в растенията. Сърцето ми щеше да се пръсне. Мизи, все още със светещата дреха, застана до мен.
— Скрих се — отекна тихо гласът на Нютън отгоре. — Да, съвсем сигурна съм, че ме следят. Искаш ли да продължа?
Мълчание.
— Да, добре — рече Нютън. — Тогава какво да правя?
Пак мълчание. Нютън разговаряше с Регалия и искаше да се скрие някъде, докато го прави, за да може онези, които я следят, да не подслушват или да разчетат думите по устните ѝ. Умно в общия случай, само дето беше избрала място, където имаше двама Възмездители.
Добре де, един Възмездител и половина.