Обзе ме увереност и почнах да маневрирам между другите пипала, докато падах. Вятърът брулеше лицето ми. Накрая, когато бях близо до повърхността, аз се обърнах и забавих падането си. Понесох се на зигзаг по друга улица, а под мен се зародиха грамадни вълни, които се устремиха да ме смажат. Успях да се изплъзна от всички.
— Ти си същият досаден плъх като Джонатан — установи Регалия, щом се появи до мен.
Ухилих се в отговор, насочих струята от ръката си надолу и се изстрелях нагоре над поредното надигащо се пипало. Завих и се врязах между други две. Вече бях съвсем прогизнал — надявах се торбичката на радиото да издържи.
Това беше най-вълнуващото нещо, което бях правил някога — да се нося през този град от кадифено черно и ярки цветове, да подминавам изумените жители, които се поклащаха в лодките със зинали усти. В Нюкаго имаше правило никога да не ми дават да шофирам, само заради няколко злощастни инцидента с коли и… хъмм… стени. Със спирила обаче можех да се движа свободно и мощно. Не ми трябваше кола. Аз бях колата.
Като приближих поредния сноп пипала, се изстрелях настрани, наведен на завоя като сърфист. После се понесох по страничната улица. Почти се сблъсках с огромна стена от вода, която се извисяваше чак до покривите от двете страни. Надвиснала бе над мен като кула. Стената веднага рухна.
Изкрещях панически и връхлетях странично през прозореца в една сграда. Паднах и се търкулнах на пода, струите ми секнаха. Вълната се разби в стената отвън, връхлетя прозорците и ме заля. Разни канцеларски вещи се вдигнаха от водата и се блъснаха в стволовете на дърветата, но вълната бързо се оттече навън.
Мокър и трескав, аз си запроправях път навътре в джунглата в офиса. През прозорците зад гърба ми нахлуха водни пипала и плъзнаха след мен. Искри! Инстинктивно навлизах все по-навътре в сградата, по-далеч от водата — източника на силите на Регалия. Това обаче ме отдалечаваше и от източника на мощността на спирила. А без спирил аз бях само някакъв прогизнал човек с пистолет, изправен срещу една от най-могъщите Епични въобще.
Взех мигновено решение и засега продължих навътре. Минавах с усилие през старите бюра и грамадните планини от обрасли коренища. Може би тук, вътре, щях да ѝ се изплъзна. За съжаление, докато си пробивах път, чух как пипалата влизат през прозорците от другата страна на сградата. Излязох в коридора и открих, че по стария килим пъпли вода и се прокрадва към мен.
Регалия наводняваше сградата.
Опитва се да гледа, осъзнах аз. Можеше да пусне вода през прозорците и да залее целия под на офиса. Така можеше да види във всяко ъгълче. Хукнах в друга посока в опит да намеря стълбище или друг изход и се озовах в друг просторен офис. Тук прозрачните водни пипала се виеха около стволовете на дърветата като хватателните мустаци на грамаден многоок плужек.
Сърцето ми биеше все по-ускорено. Върнах се в коридора. Зад мен огря светлината от плодовете, които бяха разлюлени от водните пипала. По коридора затанцуваха сенки. Дискотека на прокълнатите.
Опрях гръб в стената и осъзнах, че съм хванат в капан. Погледнах плода до мен.
Струваше си да опиташ.
— Мога да се възползвам от малко помощ, Зора — отговорих аз. Я чакай. Да не би да се молех? Не беше същото, нали така?
Нищо не последва.
— Хмм. Между другото, това не е сън. Помощ. Моля те.
Светлините угаснаха.
В един миг плодовете просто спряха да светят. Сепнах се и сърцето ми заблъска. Без плодовете вътре беше тъмно като в кутия черна боя, боядисана в черно и отвън. Ала въпреки тъмнината чувах как пипалата си пробиват път и приближават.
Като че ли най-доброто, което Зората можеше да направи за мен, беше да угаси светлините. Отчаяно опипвах коридора в последен луд опит за бягство към свободата.
Водните пипала нападнаха. Точно мястото, където бях стоял преди малко. Не ги виждах, но усещах как минават край мен и се събират на онова място. Забързано се отдалечих. Слушах как водата се разбива в стената. Гърбом опрях едно пипало — грамадна, подобна на ръка струя, студена на пипане. Случайно пъхнах ръка вътре и кожата ми прогизна.
Уплашено дръпнах ръката си и отстъпих, натъквайки се на друго пипало. Не спираха да се движат, но и не ме нападаха. Не ме смазваха в тъмнината.
Тя… не може да чувства с тях, осъзнах аз. Те не предават осезанието! Значи, ако не вижда, Регалия не може да ги направлява.