Невярващо ръгнах друго пипало, после го пляснах. Може и да не беше най-умната ми постъпка, но не предизвика реакция. Пипалата продължаваха да се гърчат безцелно.
Заотстъпвах, за да се отдалеча възможно най-много от тях. Не беше лесно, понеже все се спъвах в дърветата. Но…
Светлина?
Горе светеше самотен плод. Тръгнах нататък. Плодът висеше пред стълбище, а подът там беше сух. Нямаше вода, през която Регалия да надзърне.
— Благодаря — продумах аз и пристъпих напред. Под крака ми нещо изхрущя. Бисквитка с късметче. Грабнах я и я отворих. Тя ще разруши града, пишеше вътре. Не ти остава много време. Спри я!
— Опитвам се — измърморих аз, проврях се между лианите, за да стъпя на стълбището, и тръгнах нагоре. Плодовете осветяваха пътя ми и угасваха, щом минех.
На следващия етаж всички плодове светеха, но нямаше водни пипала, които да ме преследват. Регалия не знаеше къде съм отишъл. Отлично. Прокраднах се в друг офис. Този етаж беше в някакъв смисъл култивиран — с пътечки и подрязани дървета, които оформяха градина. Изумителна гледка след джунглата на другите етажи.
Поех по една от пътечките и се замислих за хората, които бяха решили да завземат този етаж и да го превърнат в своя градина, заровена насред сградата. Толкова бях запленен от този образ, че за малко да пропусна премигващия плод. Той висеше точно пред мен и пулсираше с мека светлина.
Предупреждение? Предпазливо продължих напред, после чух стъпки.
Дъхът ми секна и аз свърнах в листака край пътечката. Плодовете до мен угаснаха и стана по-тъмно. След секунди Нютън мина по пътечката точно под плода, който премигваше преди малко. Беше извадила катаната си и я беше сложила на рамо. Носеше чаша вода.
Чаша вода?
— Това е за отклоняване на вниманието — говореше Нютън. — Не е важно.
— Ще правиш каквото ти е наредено — чу се гласът на Регалия откъм чашата. — Чух го да се движи долу, но после стана тихо. Крие се в тъмнината и се надява да си идем.
— Трябва да стигна навреме за сражението с другите — запротестира Нютън. — Убиецът на Стоманеното сърце е ненужен. Ако аз не се хвана в техния капан, как тогава ти ще…
— Очевидно си права — прекъсна я Регалия. Нютън се закова на място. — Ти си отлична помощница. Толкова си умна. И… Проклятие. Трябва да се разправя с Джонатан. Намери ми онзи плъх.
Нютън изруга под нос и продължи нататък. Аз потреперих и зачаках да чуя затварянето на вратата към стълбището. После се върнах на пътечката.
Бях разтревожил Регалия достатъчно, та да изтегли Нютън от другия си план и да я прати да ме търси. Това ми се стори много добър знак. Значи, тя вярваше, че е изключително важно да ми попречи да предупредя Проф.
Значи трябваше да се измъкна и да се добера до него. За беда, излезех ли от тази сграда, щях веднага да се озова в мерника. Трябваше да се измъкна, избягвайки я като преди. Отидох до един прозорец и се приготвих да скоча, но усетих, че джобът ми бръмчи. Порових вътре, извадих торбичката и взех радиото.
— Там ли си? Дейвид, отговори, моля те!
— Тук съм, Мизи — тихо казах аз.
— Слава Богу — напрегнато отвърна тя. — Дейвид, ти беше прав. Разрушение не е тук!
— Сигурна ли си? — попитах аз и надникнах през прозореца.
— Да! Сложили са някакъв бял манекен с прожектор отдолу, затова свети като Разрушение. После са напълнили покрива с още мощни прожектори; така изглежда, че той още е там, а всъщност го няма.
— Ето защо тя искаше да държи всички на разстояние — заключих аз. Искри. Разрушение беше някъде в града и планираше да го унищожи.
— Почти стигнах при Проф — продължих аз. — Регалия не спира да ми пречи. Виж дали можеш да угасиш онези светлини. Така Възмездителите ще бъдат предупредени, ако аз не успея.
— Дообре. Това не ми харесва, Дейвид. — Мизи звучеше уплашено.
— Хубаво. Значи не си луда. Виж какво можеш да свършиш. Аз ще направя последен опит да се добера до Проф.
— Разбрано.
Прибрах радиото, после погледнах един от светещите плодове наблизо.
— Отново благодаря за помощта — казах аз. — Ако и в бъдеще ти се намира нещо такова, което да хвърлиш на пътя ми, няма да откажа.
Плодът мигна.
Кимнах мрачно, поех дълбоко дъх и скочих през прозореца.
46.
Вече бях на две улици оттам, когато Регалия ме намери. Появи се върху водата до мен и се издигна. Очите ѝ блестяха, а ръцете ѝ бяха прострени настрани, все едно крепеше небето. Около нея се надигаха вълни като ръбчета на корона, изплуваща от водата.