За мое облекчение обаче, ръчният двигател работеше. Успях да всмуча пипалото и го запратих на другата страна. Хванах друго, после трето. Накрая взех да ги изстрелвам към Нютън и заотстъпвах, подскачайки. Струите, с които я нападах, просто се отблъскваха от нея, ала тя явно се дразнеше.
Подгониха ме нови и нови пипала, обаче аз успявах да ги засмуча и да ги изстрелям навън.
— Престани да правиш това! — ревна с тътнещ глас Регалия. Изникнаха сто пипала, много повече, отколкото можех да улуча.
И изведнъж почнаха да се свиват.
Примигнах учудено, после погледнах Регалия, която беше не по-малко озадачена от мен. Нещо друго излизаше от водата наоколо. Растения?
Корени. Корени на дървета. Растяха адски бързо около нас, всмукваха водата, извличаха я от всеки източник, до който се доберяха, и се хранеха от нея. Зората гледаше. Обърнах се с усмивка към Регалия.
— Момчето пак театралничи — въздъхна Регалия, скръсти ръце и погледна Нютън. — Сложи край на това.
В миг Нютън се превърна в петно.
Не можех да я надбягам. Не можех да я нараня.
Можех само да рискувам.
— Ти си красавица, Нютън — викнах аз.
Петното пак стана жена, а в краката ѝ се накъдриха растения. Устните ѝ се свиха, тя ме изгледа с широко отворени очи. Държеше меча в скованите си пръсти.
— Ти си чудесна Епична — продължих аз и вдигнах пистолета. Нютън заотстъпва. — Очевидно затова и Разрушение, и Регалия винаги се стараят да ти правят комплименти. Разбира се, това не би могло да е, защото комплиментите са твоята слабост. — Тъкмо затова Нютън позволяваше на бандите си да са толкова груби и непочтителни. Не искаше по случайност да ѝ направят някой комплимент.
Нютън се обърна и побягна.
Застрелях я в гръб.
Вътрешностите ми се свиха, когато тя падна по лице върху обраслия покрив. Но в същината си аз бях убиец. Да, убивах в името на справедливостта, премахвах само онези, които го заслужаваха, но накрая си оставах убиец. Бих застрелял някого в гърба. Каквото и да ми струваше.
Приближих се и пуснах още два куршума в главата ѝ за всеки случай.
Погледнах Регалия, която стоеше със скръстени ръце сред избуяващата растителност. Филизите се превръщаха в дървета, плодовете завързваха, наедряваха и увисваха от клоните и ластарите. Фигурата на Регалия почна да се свива, понеже Зора пиеше водата за образа ѝ. Куполът се разпадна и се посипа като дъжд върху мен и покрива.
— Виждам, че съм говорила твърде свободно, когато корях Нютън — рече Регалия. — Сгреших и издадох нейната слабост. Наистина си досаден, момче.
Вдигнах пистолета и го насочих към главата ѝ.
— О, престани. Знаеш, че с това не можеш да ме нараниш.
— Идвам за теб — тихо казах аз. — Ще те убия, преди ти да убиеш Проф.
— Така ли било? — сопна се тя. — А даваш ли си сметка, че докато ти се разсейваше, Възмездителите вече изпълниха плана си? Че твоят идол Джонатан Федрус уби жената, която обичаш?
Потресох се.
— Използва я като стръв, за да ме привлече — продължи Регалия. — Благородният Джонатан я уби в опит да ме накара да се появя. И аз се появих, разбира се. За да може той да получи своите данни. Тъкмо в момента отрядът му щурмува предполагаемото ми скривалище.
— Лъжеш.
— Нима? А какво подушваш?
Усетил го бях и по-рано. В пристъп на паника изтичах до края на сградата и погледнах нещо, което едва успях да различа в тъмнината. Стълб дим се издигаше от една сграда наблизо. Мястото, където според Мизи Проф беше заложил клопката.
Огън.
Меган!
47.
Регалия ме остави да тръгна. Това сигурно трябваше да ме притесни повече.
Съсредоточил се бях единствено да стигна до онази сграда. Побърниках малко жиците на спирила и успях да накарам едната струя да работи. Така нелепо преминах разстоянието между покривите.
Приземих се върху сградата до онази, от която бълваше димът, и въпреки разстоянието, горещината ме блъсна. Огънят гореше от долните етажи и се издигаше нагоре. Самият покрив още не беше погълнат, но всичко надолу беше. Като че цялата постройка беше близо до срутване.
Трескаво погледнах ръчния двигател. Дали щеше да е достатъчен? Изстрелях се към другия покрив, където жегата всъщност беше по-слаба, отколкото когато стоях срещу горящите етажи. Изпотен притичах през покрива и намерих вратата, водеща към стълбището.
Рязко отворих. Навън избълва дим и аз го вдишах с пълни гърди. Отблъснат от горещината, се запрепъвах назад. Кашлях. Присвих сълзящите си от дима очи и огледах спирила. Мислите да го ползвам като пожарникарски маркуч сега ми се сториха глупави. Нямаше как да се приближа достатъчно, а и без това вътре в сградата нямаше вода.