— Тя е мъртва — каза един тих глас.
Сепнато скочих и посегнах за пистолета на Мизи. Проф седеше на ръба на покрива, в сянката на изхода на стълбището, затова не го бях видял в началото.
— Проф? — неуверено продумах аз.
— Тя дойде да те спаси — рече той меко. Седеше отпуснато, призрачен грамаден силует в сумрака. Тук нямаше неонови светлини. — Пратих ѝ десетина съобщения с твоя телефон, за да изглежда, че си в опасност. Тя дойде. Макар вече да бях запалил огъня, влезе в сградата с мисълта, че си затворен вътре. Задавена и заслепена, изтича в стаята, където мислеше, че лежиш премазан под някакво паднало дърво. Хванах я, обезоръжих я и я оставих вътре. На вратите и прозорците има силово поле.
— Моля те, не… — прошепнах аз. Не бях способен да мисля. Не беше възможно.
— Само тя, сама в стаята — продължи Проф. Държеше нещо. Пистолета на Меган — онзи, който ѝ бях върнал. — С вода на пода. Трябваше Регалия да види. Сигурен бях, че ще дойде. И тя дойде. Но само да ми се присмее.
— Меган още е там долу! — възкликнах аз. — В коя стая?
— На два етажа под нас, но е мъртва, Дейвид. Трябва да е мъртва. Твърде много огън. Мисля… — Проф изглеждаше замаян. — Трябва да съм грешал за нея през цялото време. А ти си бил прав. Нейните илюзии се разпаднаха, разбираш…
— Проф — настоях аз и го грабнах. — Трябва да идем за нея. Моля те.
— Мога да го удържа, нали? — каза Проф. Погледна ме. Лицето му беше съвсем засенчено, само очите му проблясваха и отразяваха светлината на звездите. Стисна ме за ръцете. — Вземи част от нея. Вземи я, за да не мога да я ползвам!
Усетих как по мен плъзва усещането като от убождане. Проф ми даряваше част от силите си.
— Джон! — излая гласът на Тиа от мобилния на рамото му. Завързал го беше там, за да не ползва слушалка. — Джон, Мизи… Джон, тя е стигнала до камерата, която следеше Разрушение, пише съобщения на хартия и ни ги показва. Пише, че Разрушение не е там.
Умно, Мизи, помислих аз.
— Не е там, защото е тук — чу се гласът на Вал по линията. — Проф, трябва да видиш това. Разбихме базата на Регалия в Сграда C. Регалия я няма никъде, обаче има друго. Според нас е Разрушение. Поне нещо сияе тук. Изглежда зле…
Проф хвърли поглед към мен и сякаш укрепна.
— Идвам — каза им той. — Удържайте сградата.
— Слушам, сър — откликна Вал.
Проф се понесе, а силовото поле щеше да послужи като по мост между двете сгради.
— Всичко беше сбъркано, Проф — викнах аз след него. — Регалия няма ограниченията, които вие допускахте. Знае всичко за плана. Намереното от Вал сега е клопка. За теб.
Проф спря на ръба на покрива. От вътрешността на сградата бълваше дим, толкова гъст, че ми ставаше все по-трудно да дишам. Но по някаква причина горещината май беше намаляла.
— Да, типично за нея — каза Проф, а гласът му се понесе към мен в нощта.
— И…
— И ако Разрушение наистина е там, трябва да го спра. Просто ще трябва да намеря начин да оцелея от клопката.
Проф побягна през силовото поле и ме остави.
Аз седнах. Бях изцеден и вцепенен. Пистолетът на Меган лежеше до мен. Взех го. Меган… Закъснях. Провалих се. И още не знаех в какво се състои капанът на Регалия.
Какво сега?, рече част от мен. Предаваш се?
Кога изобщо се бях предавал?
Изправих се с вик и хукнах към стълбището. Не ме беше грижа за жегата, макар да предполагах, че тя ще ме отблъсне. Но не ме отблъсна. На практика ми беше студено в стълбището.
Полето на Проф, осъзнах аз и продължих напред. Нали току-що ми го дари. Опази ме от горещината на Разрушение. Щеше да ме опази също така и от този огън.
Наведох глава и затаих дъх, но все пак се наложи да поема малко въздух. Омотах устата и носа си с тениската, която беше прогизнала от схватката с Регалия, и това свърши работа. Или беше така, или полето на Проф отблъскваше дима от мен. Не бях напълно сигурен как действат, но както и да е.
Два етажа по-долу, където Проф каза, че е оставил Меган, влязох в горящо помещение. Жестоките пламъци създаваха неземна светлина. В такова място човек като мен не биваше да влиза.
Стиснах зъби и влязох, доверявайки се на полето на Проф. Някаква дълбока част от мен изпадна в паника от целия този огън — стените горяха от пода до тавана, а отгоре падаха пламъци. Дърветата на Зора бяха погълнати в оранжево. Нямаше начин да оцелея тук, нали? Полето на Проф никога не действаше сто процента, когато той го даряваше на друг.