Трябваше да се оправя с него. Бързо. Взех светкавично решение и освободих заглушителя в предната част на пушката си. После се промъкнах приклекнал покрай ъгъла, стрелях в него и той изчезна. Аз захвърлих оръжието си в някаква стая и побягнах в обратната посока. Миг по-късно натиснах копчето на дистанционното и пушката произведе изстрел в стаята.
Понесох се през зданието към прозореца на противоположната страна и се измъкнах на балкон. Обърнах се, опрях гръб в стената, отново натиснах дистанционното и стрелях с пушката; по същото време извадих от джоба си пистолета на Меган с другата ръка.
От сградата се донесе ругатня. Разрушение трябва да беше намерил пушката, а не мен. Сега ако можех просто да се измъкна оттук…
Изведнъж той се озова на балкона до мен и пусна топлинна вълна.
Проклятие! Прицелих се и стрелях с пистолета на Меган, за да го накарам да изчезне. Подейства, въпреки че се оказах с овъглена кожа.
Стиснах зъби. Лекуването идваше по-бавно и имах време да почувствам болката.
Проверих оръжието на Меган. Останали бяха два куршума.
Не можех да проумея как ме намира. Беше се случвало преди; явно можеше някак да ни проследява. Притежаваше ли някаква ясновидска сила? Как се телепортираше надалеч, а после знаеше къде точно да се телепортира отново, за да ме намери?
Тогава изщрака.
Обърнах се, тъкмо когато Разрушение отново се появи до мен. Крещеше нещо от Библията и светеше от енергия. Не стрелях в него.
Този път го сграбчих.
49.
Никога не бих се справил с това без силите на Проф. Горещината беше невероятна и заплашваше да ме подпали. Изненадата на Разрушение обаче действаше в моя полза — аз вдигнах пистолета и стрелях в главата му.
Той се телепортира.
Хванах се здраво и той ме взе със себе си.
Появихме се в тъмна стая без прозорци и Разрушение веднага изключи топлината си. Тъй бързо го направи, че трябва да беше нещо, което се бе научил да прави по рефлекс. Където и да се намирахме, той не можеше да унищожи мястото. Пуснах го, но хванах очилата му и ги свалих, докато падах назад.
Разрушение изруга и обикновено спокойното му държане рухна заради гнева, че е бил измамен. Отстъпих и се хвърлих към стената на тъмната стая. Не можех да различа много, а и заради болката от причинените от него изгаряния беше трудно да обръщам внимание на нещо друго. Бях изпуснал оръжието, но с другата ръка здраво държах очилата.
Той извади меча си изпод тренчкота и погледна към мен. Искри! Явно виждаше достатъчно добре без очилата, за да ме намери.
— Всичко, което направи — започна той да се приближава към мен — беше да се затвориш с мен.
— Какви кошмари имаш, Разрушение? — попитах аз, опрян в стената. Сега лекуващите сили на Проф работеха много, много бавно. Постепенно усещането се връщаше в ръцете ми — най-напред като сърбеж, после като остри убождания. Задъхвах се и премигвах, за да пропъдя болката.
Разрушение беше спрял да ме приближава. Свали меча и върхът му докосна пода.
— И как — попита той — ти знаеш за моите кошмари?
— Всички Епични ги имат — отвърнах аз. Въобще не бях сигурен в това, но какво имах да губя? — Твоите страхове те движат, Разрушение. И те разкриват слабостта ти.
— Аз мечтая за нея, понеже някой ден тя ще ме убие — тихо изрече той.
— Или тя е твоя слабост, понеже ти мечтаеш за нея? — продължих аз. — Нютън вероятно се е бояла да прояви добрина заради амбициите на родителите си. Електричната се боеше от историите за секти и от отровата, която баба ѝ е опитала да ѝ даде. И двете са имали кошмари.
— И ангелът Господен ми говори насъне — прошепна Разрушение — и аз рекох, ето ме… тъй че това е отговорът.
Той отметна назад глава и се засмя.
Болката в ръцете ми сякаш ставаше по-силна. Не можех да не изстена. Фактически бях инвалид.
Разрушение се впусна към мен, коленичи и ме хвана за раменете — вече голи и обгорени. Болката избухна и аз извиках.
— Благодаря ти — прошепна той. — За тайната. Предай моите… уважения на Регалия.
Пусна ме, сведе глава в поклон към мен и избухна в буря от светлина и керамика.
Примигнах, после се свих на пода и затреперих.
Искри! По-рано излекуването ставаше тъй бързо, че го чувствах освежаващо, като хладен ветрец. Сега ставаше със скоростта на дъждовна капка, която се стича по студено стъкло. Сякаш цяла вечност стоях там и се мъчех от болка, но вероятно са били три-четири минути. Най-накрая агонията свърши и аз със стонове се изправих на крака. Размърдах пръсти и ги свих в юмруци. Ръцете ми работеха, въпреки че кожата болеше като от лошо слънчево изгаряне. Това май не изчезваше. Дареното ми от Проф вече го нямаше.