Замислих се бързо и опитах да събера фрагментите. Защо? Какво означаваше това? И как можех да спра Регалия?
Трябваше ли? Погледнах състарената фигура. Толкова крехка. Едва живееше.
— Умираш — предположих аз.
— Рак — кимна отражението на Регалия. — Остават ми няколко седмици. Ако имам късмет.
— Защо тогава се тревожиш за Проф? — объркано я попитах аз. — Ако знаеш, че ще умреш, защо полагаш такива усилия да го убиеш?
Регалия не отговори. Докато тялото ѝ мърдаше отзад, проекцията скръсти ръце пред себе си и загледа средния екран. Проф пристъпи напред в светлината. И той носеше меч — от тези, които си правеше с помощта на тензорната си сила. А се беше подигравал на Разрушение, задето носи меч.
Вървеше през светлината, издигнал ръка пред себе си, като че се удържаше срещу течението на мощен поток.
Какво да направя? На Регалия явно ѝ беше все едно, че съм там — искри, вероятно ѝ беше все едно дали ще я убия, или не. Бе практически мъртва.
Можех ли да я заплаша? По някакъв начин да я заставя да не наранява Проф? От мисълта не само ми се повдигна, но при вида на немощното ѝ тяло се съмнявах, че мога дори да я докосна, без да предизвикам някакъв смъртен изход.
Екранът внезапно притъмня; истинската Регалия натискаше нещо на облегалката за ръка — някакво устройство. То затъмни екрана и добави някакъв филтър, който да дава видимост в блясъка. Позволяваше ми да видя това, което Проф не можеше, понеже стаята, където бе той, беше твърде ярко осветена.
Източникът на сиянието не беше човек, както подозирах. Беше кутия с излизащи от нея жици.
Какво пък е това? Толкова бях объркан, че само гледах екрана.
— Ти знаеш ли — започна проекцията на Регалия, — че Джонатан не е толкова неповторим, колкото предполага? Да, той може да дава силите си. Но при съответните обстоятелства всеки Епичен може да го направи. Необходимо е само мъничко от тяхната ДНК и подходящите машини.
Изрязаха нещо от него, беше казал Зора.
Разрушение с превръзки…
Малко от ДНК и подходящите машини…
В мен се надигна нарастващ ужас.
— Създала си машина, която имитира силите на Разрушение. Като спирила, но може да взривява градове! Използвала си Епичен… за да създадеш бомба.
— Експериментирах с това — продължи проекцията на Регалия с кръстосани ръце. — Понякога Ангелът на Апокалипсиса е… неразумен, за да се работи с него, и аз се нуждаех от свои собствени методи за прехвърляне на сили.
На екрана Проф достигна устройството. Докосна го и после объркано се дръпна. Едва можех да различа Вал и Ексел край него в стаята, вдигнали ръце срещу светлината.
— Моля те — казах аз и се обърнах към Регалия. Тръгнах към нея с меча. — Не го наранявай. Та той е бил твой приятел, Абигейл.
— Ти продължаваш да намекваш, че искам да убия Джонатан — отвърна тя. — Какво ужасно допускане.
Истинската Регалия натисна някакво копче на облегалката си.
На телевизионния екран бомбата експлодира. Изригна като разтварящо се цвете — вълна от разрушителна енергия, тъй мощна, че щеше изцяло да унищожи Вавилар. Гледах я как разцъфтява и се разпростира навън. А после спря.
Проф стоеше, вдигнал ръце като човек, хванал някакво грамадно животно — силует на фона на червената светлина. В центъра на стаята се появи слънце и той го задържа.
Удържаше го с такова напрежение на тялото, та ми се стори, че мога да го усетя как се напъва и се мъчи да удържи всичко вътре, да не допусне и частичка да избяга.
Такава сила. Явно бомбата се е зареждала доста време. Регалия е можела да дръпне спусъка и да изпари Вавилар преди седмици.
Проф изръмжа — първичен, ужасѐн вик — но удържа напора на енергията. И тогава създаде нещо огромно — щит от трептящо синьо, който раздра покрива на стаята им с лекота и образува стълб от огън в небето. Той пусна енергията и я пренасочи безобидно във въздуха. С нарастващ ужас аз разбрах, че това няма да бъде достатъчно. О, той може и да беше спасил града, но все пак нямаше да бъде достатъчно. Развалата растеше заедно с количеството изразходвана енергия. Дори и да бях прав и той да умееше да я контролира в малки количества, никога нямаше да може да се оправи с толкова много наведнъж.
Проф използваше силите си, както никога не го бях виждал — на нивото на Стоманеното сърце, когато превърна Нюкаго в метал. Това беше проява на нечовешко усилие, доказателство, че се е появил герой. Беше и присъда. Преди той бе на ръба. А сега…