Най-накрая трябваше да се изправя срещу Проф.
Щях да го направя сега.
И тъй, въпреки опяванията на всички инстинкти да се крия, аз се обърнах и взех да търся път към покрива. Мястото представляваше крайградски дом, удивително добре поддържан. Какво е станало със семейството на Зора? Бяха ли някъде навън, разтревожени за спящия си син?
Най-накрая намерих стълбите и се изкачих до третия етаж. Оттам през някакъв прозорец се озовах на покрива.
За разлика от повечето къщи във Вавилар, тази беше с остър покрив и аз внимателно се изкатерих до върха. Слънцето, все още неизгряло, бе докарало червенина на хоризонта. На тази светлина видях източника на дочутия по-рано тътен — водата се оттегляше от Вавилар.
Отстъпваше като внезапен прилив и оголи покритите с ракообразни небостъргачи. Искри. Основите трябва да са невероятно отслабени заради твърде дългото стоене под водата. Водата можеше да разруши града и да убие всички, за чието спасение се бе пожертвал Проф. Моето небрежно замахване с меча можеше да струва хиляди животи.
Е, засега никакви сгради не рухваха, а и аз не можех да направя нищо за тях, ако това станеше.
Тъй че приседнах.
Присядането в последния тъмен момент на нощта ми даде известен поглед върху нещата. Замислих се за своята роля във всичко и дали не съм подтиквал твърде много Проф да стане герой. Каква част от това беше моя грешка? Имаше ли значение?
Регалия вероятно би успяла с всичко, ако не бях досаждал на Проф. Най-притеснителното в цялата работа бе, че го е постигнала, играейки върху вродената почтеност на Проф. Сигурен бях в едно нещо. Каквото и да е станало с Проф, то не беше негова вина. По същия начин не би имал вина човек, дрогиран до безпаметство като жестока шега, ако вземе хората около себе си за демони и започне да ги избива. Регалия беше убила Ексел и Вал, а не Проф. Разбира се, може би и тя не можеше да бъде обвинявана. И тя беше в хватката на силата.
Ако не тя, то кой тогава? Отвърнах поглед от хоризонта към сияещата червена точка. Висеше на небето срещуположно на слънцето.
— Ти стоиш зад това — прошепнах аз на Злочестие. — Кой си ти в действителност?
Злочестие не отговори, докато то — или той? — потъваше зад хоризонта. Обърнах се отново към Вавилар. В крайна сметка можеше и да не съм виновен за станалото с Проф, но това не значеше, че съм невинен. От идването си във Вавилар минавах от криза в криза и рядко следвах плана.
Безразсъден героизъм. Проф имаше право.
Какво правя сега?, попитах се аз. Проф, истинският Проф би настоял да изляза с план.
Нищо не ме осени. Разбира се, не сега беше времето за планиране. Времето за планиране бе преди всичко да тръгне наопаки, преди наставникът ти да бъде предаден и развален, преди любимото ти момиче да бъде застреляно. Преди приятелите ти да са умрели.
В далечината се появи нещо и се понесе над водите; аз поизправих гръб, за да виждам по-добре. Малък диск — схванах, че е силово поле — със застанала върху него фигура в черно. Ставаше по-голям с придвижването си по въздуха.
Значи Проф може да използва полетата, за да лети. Неговият набор от сили беше смайващ. Изправих се, запазих равновесие на върха на покрива и стиснах верижката от Ейбрахам; тя се поклащаше в юмрука ми.
Когато слънцето най-после се показа над хоризонта и ме окъпа в светлина, то блесна ярко. Въобразявах ли си, или светлината бе по-силна от нормалното?
Проф се приближи на летящия си диск; зад него се вееше лабораторната му престилка. Кацна от другата страна на островърхия покрив, срещу мен, и ме загледа с особен интерес. Отново бях поразен колко различен изглежда. Този човек беше студен. Същият, но с неправилните чувства.
— Не бива да правиш това, Проф — казах му аз. Той се усмихна и вдигна ръка. Светлината на слънцето заля нашия покрив.
— Вярвам в героите! — викнах аз и вдигнах медальона. — Вярвам, че ще дойдат, както вярваше баща ми. Няма да свърши така! Проф, вярвам. В теб.
Около мен се появи кълбо от силово поле, разби керемидите под краката ми и ме затвори отвсякъде. Точно като кълбото, убило Вал.
— Вярвам — прошепнах аз.
Проф затвори ръката си.
Сферата се сви… но внезапно, въпреки че бях в нея преди миг, вече не бях там. Можех да я видя пред себе си, свила се до големината на баскетболна топка.
Какво?
Проф се намръщи. Слънчевата светлина ставаше все по-ярка, по-ярка и…
И между мен и Проф избухна фигура от чисто бяла светлина. Тя блесна като слънцето — женска фигура, сияйна и мощна; златната ѝ коса беше развяна назад и светеше като слънчевата корона.