— Да? — попита той.
— Заминавам за известно време — отвърнах аз.
— О! — Не ни беше слушал. Едмънд прекарваше повечето дни в тази стаичка и четеше. Явно приемаше подчиненото си положение за даденост, но и май се радваше на живота такъв, какъвто е. Той беше даряващ, също като Проф. Едмънд даряваше силите си на мъжете и жените от Правоприлагането, а те зареждаха захранващите клетки на града.
— Едмънд? — подзех аз, щом си стиснахме ръцете. — Знаеш ли каква е твоята слабост?
Той вдигна рамене.
— По-рано ви казах, че май нямам.
И ние подозирахме, че лъже. Проф не настояваше по въпроса; Едмънд се съгласяваше с нас за всичко друго.
— Едмънд, може да е важно — тихо казах аз. — За спирането на Епичните. На всички Епични.
Епичните, с които хората действително бяха разговаряли, особено за силите им, бяха толкова малко.
— Съжалявам — отговори Едмънд. — По някое време мислех, че я знам. Но се оказа, че греша. Сега съм не по-малко озадачен от всички останали.
— Е, каква си мислеше, че е твоята слабост?
— Да съм близо до куче — каза той. — Но всъщност не ми действа така, както си мислех.
Умислено си отбелязах на ум да го кажа на Проф. Беше повече, отколкото бяхме получили от него преди.
— Все пак ти благодаря — рекох аз. — И ти благодаря за онова, което правиш за Нюкаго.
Едмънд се върна при стола си и взе книгата.
— Винаги ще ме контролира някой друг Епичен, бил той Стоманеното сърце или Ослепителния. Всъщност няма значение. Без друго нямам нищо против да съм натоварен с това. — Едмънд седна и продължи да чете.
Въздъхнах и се върнах в основното помещение. Там Проф метна една торба през рамо, а аз го последвах навън. Бях последният, който влезе в катакомбите под Нюкаго. Бъбрехме през близо половината час, който ни трябваше да стигнем до един от скритите гаражи, разположен край пътя от подземните улици за града. В гаража Ейбрахам и Коуди натовариха багажа ни в един джип. Бях се надявал да вземем някой от коптерите, но излезе, че това ще е твърде показно.
— Внимавай за пуки, докато пътувате, момко — рече Коуди и разтърси ръката ми. — Може да се преструват на какво ли не там навън.
— Пак ти казвам — обади се Тиа, докато се настаняваше пред мен, — пуките са от ирландската митология, глупчо.
Коуди само ми смигна и ми подхвърли бейзболното си кепе с камуфлажна шарка.
— Всичко ще е наред с вас. — Той ни поздрави с вдигнати палци и двамата с Ейбрахам се оттеглиха в подземните улици.
Значи това беше — не след дълго се озовах седнал в задната част на джипа, вятърът рошеше косата ми, държах в ръце нова пушка и гледах как домът на целия ми деветнадесетгодишен живот се отдалечава назад. Рядко бях виждал тъмния му силует. Дори преди изгрева на Злочестие почти винаги се бях намирал между сградите или под тях.
Кой бях аз вън от Нюкаго? Приличаше на празнотата, която понякога нощем изпитвах, докато се питах какво се предполага да правя с живота си, щом него го няма. Сега, когато бях победил и баща ми беше отмъстен.
Отговорът започваше да се намества върху ми като динозавър в гнездото си. Животът ми вече не беше свързан с един град или с един Епичен. Вече беше свързан с война. С намирането на начин за спиране на Епичните.
Завинаги.
Част втора
8.
Хартията шумолеше в ръцете ми, докато набирахме скорост по магистралата. Бяхме попаднали на сравнително непокътнат участък асфалт, макар от време на време да подскачахме по някое неравно място на пътя. Не си бях представял, че подобно шосе може да западне толкова бързо. От изгрева на Злочестие бяха минали по-малко от тринадесет години, ала магистралата вече беше накъсана от дупки и растения, които се подаваха от цепнатините като пръсти на зомби от гроб.
Много от градовете, край които минахме, бяха запуснати, с натрошени прозорци и рушащи се сгради. Зърнах някои, които бяха в по-добро състояние, осветени от далечни огньове, но те приличаха по-скоро на малки бункери — обградени със стени и с ниви отвъд тях, феодалните владения на един или друг Епичен.
Пътувахме нощем и макар от време на време да виждах огън, не зърнах и един проблясък на електрическа светлина. Нюкаго наистина беше аномалия. Не само елегантният му силует беше съхранен от стоманата, но и управлението на Стоманеното сърце поддържаше основните услуги.