Погледнах го въпросително. Той отвърна с хладен поглед. Да, говореха очите му. Отървавам се от теб за няколко минути. Свиквай.
Въздъхнах, ала последвах Мизи през страничната врата, като пътем угасих светлините. Другите останаха в мрак, за да мине отварянето и затварянето на вратата по-незабележимо. Извадих новата си пушка, нагласих мерника за нощно виждане и се отправих с Мизи към джипа. Зад нас една от вратите на гаража се отвори почти безшумно. На бледата светлина на звездите видях вътре Проф, Тиа и Вал, които разговаряха приглушено.
— Искри — тихо продума Мизи. — Той е страховит.
— Кой? — попитах аз. — Проф ли?
— Аааха — отвърна тя, когато стигна до джипа. — Леле. Самият Федрус. Не се държах прекалено глупаво, пали?
— Ъъ. Не? — Не и по-глупаво, отколкото се държах аз самият няколко пъти след първата среща с Джон. Разбирах колко страховит може да бъде той.
— Хубаво. — Тя се втренчи в Проф в тъмнината и се намръщи. После се обърна към мен и подаде ръка. — Аз съм Мизи.
— Току-що ни запознаха.
— Знам, обаче аз нямах възможността да се представя. Ти си Дейвид Чарлстън. Който уби Стоманеното сърце.
— Аз съм — отвърнах и неохотно поех ръката ѝ. Момичето си беше малко странно.
Тя стисна ръката ми и се приближи към мен.
— Ти — тихо рече тя — си изумителен. Искри. Двама герои за един ден. Ще трябва да запиша това в моя дневник.
Метна се в джипа и запали. Огледах района през мерника на пушката, за да проверя дали някой не ни е забелязал. Нищо не видях, затова се оттеглих в гаража след джипа. Опитвах се да не обръщам много внимание на факта, че Проф беше помолил нея, а не мен, да прибере колата. Напълно бях способен да паркирам един джип, без да го блъсна. Искри, та аз вече не се блъсках даже на завоите. В повечето случаи.
Мизи смъкна гаражната врата и заключи. Проф, Тиа и Вал завършиха потайния си разговор и Вал ни изведе през задната част на сервиза в един тунел под улиците. Очаквах да вървим дълго, но не стана така — само след няколко минути Вал отново ни поведе нагоре и излязохме на открито през един капак.
Навън водата се плискаше в кея, а широката река водеше вън от града, в тъмен залив. Далеч отвъд грееха разноцветни светлини. Бяха стотици и стотици. Преди да пристигнем разгледах географски карти и можех да предположа къде се намираме. Това беше реката Хъдсън, а оттатък се намираше Манхатън — Възродения Вавилон. Явно разполагаха с електричество и то беше източникът на онази далечна светла мъгла, която бях видял по-рано. А защо бяха толкова пъстроцветни? Някаква особена отсенка? Присвих очи в опит да доловя детайлите, но виждах светлините само като струпвания блестящи точки. Последвах отряда по пристана и скоро водата привлече вниманието ми. Макар да живеех в Нюкаго, всъщност никога не се бях доближавал до голям воден басейн. Стоманеното сърце беше превърнал достатъчно много от езерото Мичиган в стомана, та никога да не се бях озовавал на брега. Нещо в тези мрачни дълбини ме изпълваше с особена тревожност.
В края на кея пред нас примигна фенер и освети средна по размери моторница. Отзад седеше грамаден мъжага, облечен поне с пет червени бархетни ризи. Брадат и къдрокос, той ни помаха с усмивка. Искри, колко едър беше. Сякаш някой дървосекач беше погълнал колегата си и така се беше образувал наистина дебел дървосекач. Изправи се в лодката, а Вал скочи на борда. Мъжът се здрависа с Проф и Тиа, после ми се усмихна.
— Ексел — представи се той тихо. Направи пауза между съгласните, все едно казваше „Екс Ел“. Питах се какъв ли е постът му в отряда. — Ти ли си Убиецът на Стоманеното сърце?
— Аха — отвърнах аз и стиснах ръката му. Надявах се тъмнината да прикрива смущението ми. Първо Вал, а сега и този човек се обръщаха към мен така. — Но наистина няма нужда да ме наричаш по този начин.
— Чест е за мен — каза ми Ексел и отстъпи.
Очакваха да се кача на лодката. Не би трябвало да е проблем, нали? Осъзнах, че се потя, ала се насилих да стъпя в нестабилното превозно средство. Люлееше се много повече, отколкото би ми се искало — и после се залюля още повече заради качването на Мизи. Наистина ли щяхме да прекосим тази огромна река с нещо толкова малко? Седнах притеснено. Много вода си беше.
— Това ли е всичко, сър? — попита Ексел, щом всички се озовахме на борда.
— Всички са тук — отговори Проф и се настани при носа на лодката. — Да тръгваме.