Вал седна отзад, до малкия външен мотор. Запали го, моторът издаде меко пуфтене и ние се отделихме от пристана в неспокойната черна вода. Стисках здраво релинга и наблюдавах реката. Цялата тази чернота под нас. Кой знаеше какво има отдолу? Вълните не бяха много големи, но истински ни клатеха. Отново се зачудих дали не ни трябва по-голям съд. Примъкнах се по-близо до средата.
— И така — подхвана Вал, докато караше моторницата. — Подготвихте ли новото момче?
— Не — отговори Проф.
— Сега може би е подходящ момент, като имаме предвид… — каза Вал и кимна по посока на светлините в далечината.
Проф се обърна към мен. Силуетът му бе почти скрит в сенките. Вятърът гънеше черната му лабораторна престилка. Не бях преодолял напълно страхопочитанието, което изпитах при първата среща с него. Да, вече бяхме близки, ала от време на време ме поразяваше мисълта, че това е Джонатан Федрус, основателят на Възмездителите. Човек, когото на практика боготворях цял живот.
— Онази, която владее града — обясни ми той, — е хидромант.
Закимах енергично и подхванах:
— Рега…
— Не произнасяй името ѝ — прекъсна ме Проф. — Какво знаеш за нейните сили?
— Добре. Предполага се, че може да праща на разстояние проекция на образа си, затова ако я видиш, може би виждаш просто двойник. Освен това има стандартния набор сили на воден Епичен. Може да повишава и да понижава нивото на водите, да ги контролира с мисълта си и тем подобни.
— Също така може да вижда през всяка водна повърхност — вметна Проф. — И може да чува всичко, изречено в близост до вода. Имаш ли представа какво означава това?
Погледнах водния простор наоколо и отвърнах потръпвайки:
— Да.
— Във всеки момент — обади се до нас Ексел — тя може би ни наблюдава. Трябва да работим с тази мисъл… и този страх.
— Как така още сте живи? — попитах аз. — Щом тя може да вижда толкова надалеч…
— Тя не е всезнаеща — твърдо ми каза Проф. — Може да вижда само едно място в даден момент, а и това не ѝ е особено лесно. Поглежда в една купа с вода, която държи в ръце, и през нея може да види от всяка водна повърхност, която е в досег с въздуха.
— Като вещица — рекох аз. — От приказките.
— Точно така — ухили се Ексел. — Съмнявам се обаче да има казан.
— Както и да е — продължи Проф. — Силите ѝ са обхватни, но това не ѝ помага да гледа и да намира случайни неща. Нещо трябва да привлече вниманието ѝ.
— Затова избягваме да произнасяме името ѝ — додаде Вал откъм кърмата на лодката. — Освен ако не шепнем по мобилните.
Проф потупа слушалката си. Аз включих моя мобилен, с усилването на гласа, и го свързах безжично със слушалката си.
— Ето така — прошепна Проф, но думите му достигнаха до ухото ми достатъчно силно, та да ги чуя.
Кимнах.
— Точно сега — продължи той — ние сме в нейната власт. Носим се през открито море. Ако знаеше, че сме тук, тя можеше да призове пипала от вода и да завлече кораба в дълбините. В този град, както в повечето градове, ние, Възмездителите, можем да съществуваме, защото сме предпазливи, тихи и потайни. Не допускай начинът, по който действахме в Нюкаго, да те направи небрежен тук. Разбрано?
— Аха — отвърнах аз шепнешком като него. Уверен бях, че сензорите в слушалката ми ще уловят гласа ми и ще го предадат. — Добре е, че скоро ще излезем от водата, а?
Проф се обърна към града и се умълча. Подминахме нещо във водата, голямо и високо парче стомана. Замислих се. Какво беше това и защо беше така построено, насред реката? По-нататък се виждаше още едно.
Това е горната част на спускаем мост, осъзнах аз, щом забелязах увисналите във водата жици. Целият мост беше потънал.
Или… водите се бяха надигнали.
— Искри — прошепнах аз. — Никога няма да излезем от водата, нали? Тя е потопила града.
— Да — отговори Проф.
Бях потресен. Чувал бях, че Регалия е вдигнала нивото на водата около Манхатън, но това тук далеч надхвърляше впечатлението, с което бях останал. Този мост навярно някога се беше извисявал на тридесетина или повече метра над реката; сега се намираше под повърхността ѝ и само колоните му се виждаха.
Обърнах се да погледна водата, през която бяхме минали. Сега забелязах лек наклон. Водата се издигаше и ние трябваше да плаваме нагоре по склона, за да стигнем Вавилар, все едно се изкачваме по воден хълм. Колко странно. С приближаването към самия град видях, че наистина целият е потопен. Небостъргачите се издигаха като каменни стражи от водите, а улиците бяха станали плавателни канали.