Докато възприемах тази причудлива гледка, осъзнах нещо още по-странно. Сияйните светлини, които бях видял на идване, не бяха от прозорците на небостъргачите, а от техните стени. Светлината грееше на кръпки, ярки и флуоресцентни, като от сигнална палка. Светеща боя? Така изглеждаше. Стисках страната на моторницата и се мръщех. Не бях очаквал това.
— Откъде вземат електричество? — попитах по линията.
— Не взимат — отговори Вал шепнешком, но я чух съвсем ясно. — В града електричество има само в нашата тайна база.
— Ами светлините! Как работят?
Внезапно страните на нашата лодка почнаха да светят. Сиянието идеше като приглушена светлина, която бавно се усилваше. Синя… боя. Лодката беше боядисана със спрей. Същото беше и по сградите. Спрей… графити. С всичките си разнообразни цветове графитите светеха живо, като цветен мъх.
— Как работят светлините ли? — каза Вал. — Ще ми се да знаех.
Тя забави лодката и мина между две грамадни сгради. Върховете им сияеха и като примижах, успях да различа боядисани със спрей дъски, които обрамчваха ръбовете на покривите. Те грееха ярко в червено, оранжево, зелено.
— Добре дошъл във Възродения Вавилон, Дейвид — рече Проф от носа на лодката. — Най-голямата загадка в света.
10.
Вал угаси мотора и подаде весла на мен, Мизи и Ексел, а едно задържа за себе си. Четиримата се заловихме да гребем. Излязохме измежду двете високи постройки и приближихме редица доста по-ниски сгради, чиито покриви се намираха само на няколко стъпки над водата.
Сигурно навремето бяха малки жилищни сгради, които сега бяха потопени, с изключение на последните етажи. По покривите живееха хора, предимно в палатки — ярки пъстроцветни палатки, светещи от спрея, с който бяха небрежно маркирани със символи и мотиви. Някои от рисунките бяха красиви, а други издаваха пълна липса на умение. Забелязах светлини дори под водата — графити, които са били потопени. Значи старата боя светеше също като по-новите рисунки по горните части на небостъргачите.
Градът беше толкова жив. Между пръти бяха опънати въжета с простряно пране. Деца седяха по ръбовете на най-ниските сгради, плискаха с крака във водата и наблюдаваха преминаването ни. Един мъж мина край нас в малка баржа. Плавателният му съд изглеждаше направен от няколко привързани дървени врати. Върху всяка имаше нарисувани със спрей кръгове в различни цветове.
След самотното пътуване през пустошта дотук бях потресен от внезапното усещане за всепоглъщаща активност. Толкова много хора. Хиляди хора в селца по покривите на потопените сгради. С навлизането по-навътре в града осъзнах, че тези палатки и постройки не са някакви бордеи или временни жилища. Всичко беше твърде спретнато, а между много от покривите имаше хубави и добре изработени въжени мостове. Бях готов да се обзаложа, че много от хората живеят тук от години.
— Трябва ли да се движим така открито? — притеснено попитах аз.
— Вавилар е оживен град — отговори Проф, — особено нощем, когато се появяват светлините. Щяхме да сме много по-подозрителни, ако бяхме опитали да дойдем крадешком. Сега сме просто поредната лодка.
— Обаче не можем да ползваме мотора — отбеляза Ексел. — В града малко хора разполагат с работещи мотори.
Кимнах и загледах как край нас минават няколко младежи в сияещо кану.
— Изглеждат толкова…
— Окаяни? — предложи Мизи.
— Нормални — казах аз. — Всеки просто си живее живота.
В Нюкаго човек не можеше просто да живее. Хората работеха дълги часове във фабриките и произвеждаха оръжия, които Стоманеното сърце да продава. Когато не бяха на работа, вървяха със сведени глави и все се озъртаха за Правоприлагането. Подскачаха при всеки по-силен шум, понеже можеше да се дължи на някой от множеството Епични, който е решил да се позабавлява.
Тези хора се смееха, играеха във водата, те… мързелуваха. Всъщност много малко хора видимо вършеха нещо продуктивно. Навярно беше така заради късния час. Това беше друга странност. Беше посред нощ, ала дори децата бяха навън.
Минахме край една по-голяма сграда, която се издигаше на около три етажа над водата. През строшените прозорци видях нещо, което изглеждаше като растения. Вирееха вътре в сградата. Бяха отрупани със светещи в мека жълто-зелена светлина плодове, а листата им изглеждаха като цветовете, които намерихме у Електричната.
— В името на Злочестие, какво става в този град? — прошепнах аз.
— Нямаме представа — отговори Вал. — Загнездила съм се тук вече над две години. Пристигнах около шест месеца след като Регалия прекрати тиранията си и реши да разчисти града. — Както беше показала и по-рано, Вал нямаше нищо против да изговаря името на Регалия, стига това да ставаше през слушалките ни. — Имам чувството, че сега знам по-малко, отколкото когато дойдох. Да, вътре в сградите има растения и те явно нямат нужда от грижи, от изкуствена светлина и от каквото и да било човешко внимание. Дърветата дават цвят, плодове и зеленчуци в изобилие, достатъчно никой тук да не страда от липса на храна — докато някой гангстерски картел не монополизира всичко.