— Регалия сложи край на това — прошепна Мизи по линията, докато потапяше веслото си във водата. — За нас положението тук беше много тежко, преди тя да дойде.
— За „нас“? — попитах.
— Аз съм от Манхатън — обясни Мизи. — Родена съм и съм отрасла тук. Не помня много от ранните дни, но със сигурност помня Злочестие. Светлините се появиха непосредствено след това; всичко нарисувано със спрей, старо или ново, започна да свети. Обаче свети само спреят. По същото време се появиха и растенията, само че тогава растяха по улиците, и никой нямаше смислено обяснение. Можеха само да приписват това на Зората.
— Епичен?
— Кой знае — сви рамене Мизи. — Някои мислят така. Зората наричат личността, силата, Епичния или каквото и да е онова, което е причина за всичко тук. С изключение на водите, разбира се. Водите дойдоха по-късно, с появата на Регалия. Пометоха улиците и наводниха сградите. Тогава загубихме много хора.
— Тя погуби хиляди — с нисък глас додаде Проф. — После тя остави бандите да властват с години. Едва наскоро реши да спаси града. Сега тя контролира бандите, но те не тероризират. Те наблюдават.
— Аха — обади се Вал, докато гледаше как група хора танцуват на един покрив. Барабаните бумтяха в приятен ритъм. — Страшно е.
— Страшно ли? — учуди се Ексел. — Че някой Епичен иска за разнообразие да направи нещо добро? Мисля, че тук се случва нещо прекрасно.
Той свойски махна на няколко човека, край които минахме. Познават го, разбрах аз, докато разучавах хората, които махаха в отговор. Предположих, че не знаят какъв е той всъщност; че да е „загнезден“ тук означава създаването на някаква лъжлива самоличност и смесването с хората.
— Не, Ексел — възрази Проф по линията с остър шепот. — Регалия планира нещо. Предполагаемата ѝ добра воля ме тревожи, особено откакто почна да праща Епични, които да елиминират моя отряд в Нюкаго. Не забравяй, че за нея работи също и… личността, която уби Сам.
Вал, Ексел и Мизи обърнаха погледи към него.
— Значи затова сте тук? — тихо попита Вал. — Най-сетне ще свалим Регалия?
Погледнах Проф. Той познаваше Регалия. Лично. Бях все по-уверен в това. Навярно са били приятели някога, много отдавна. Искаше ми се да разбера нещо повече от него, но Проф си беше такъв. Дългите години на потайност, на ръководство на Възмездителите, го бяха научили да се изразява завоалирано.
— Да — прошепна той. — Тук сме, за да я свалим. И всеки Епичен, който е в съюз с нея.
Проф погледна право към мен, сякаш ме предизвикваше да кажа нещо за Меган.
Не казах. Необходимо ми беше първо да разбера повече.
— Сигурен ли си, Проф? — попита Ексел. — Може би Регалия наистина е решила да се погрижи за тези хора. Докарва напитки и ги раздава безплатно. Не позволява на бандите да пречат на хората да берат плодове. Може това всъщност да е опит за създаване на утопия. Може една Епична да е решила да се промени и поне веднъж да е добра.
На един покрив близо до нас нещо избухна.
Небето се озари от пламъци, а с тях се понесоха викове на ужас и болка. Наоколо хората наскачаха във водата. Последва още една експлозия.
Проф погледна Ексел и поклати глава. Пренебрегнах тази размяна на погледи и се изправих. Толкова бях зашеметен от взривовете, че почти не обърнах внимание на клатушкането на лодката под мен. Заслушах се в далечните болезнени стенания и остро изгледах отряда.
— Това какво е?
Ексел, Вал, Мизи… всички изглеждаха изненадани като мен.
Каквото и да беше, не беше обичайно за града.
— Трябва да идем на помощ — казах аз.
— Тук не е Нюкаго — възрази Тиа. — Не чу ли Джон? Трябва да останем скрити.
Зад нас прозвуча нова експлозия, по-наблизо. Усетих ударната ѝ вълна или поне така ми се стори. С твърдо лице пристъпих към края на лодката. Не смятах просто да си седя тук, докато умират хора.
Но се спрях при вида на водата, която ме делеше от най-близката сграда.